Камий непрекъснато я питаше дали не иска да отиде до тоалетната. Тази история за незадържането беше глупава, но тя се хвана за тази фиксидея, за да я държи близо до ръба… Старата жена се беше изпуснала един-два пъти и Камий я бе нахокала яко:
А, не! Мила ми Полет, всичко, което искате, но не и това! Аз съм изцяло на ваше разположение! Останете с мен, да му се не види! Какво значи това да се изсереш така? Не сте затворена в клетка, доколкото знам, нали?
— Ей! О! Полет! Отговорете ми. Да не оглушавате отгоре на всичко?
— Не исках да те безпокоя…
— Лъжкиня! Не сте искали да безпокоите себе си!
През останалото време Камий се занимаваше с градината, майстореше, рисуваше, мислеше си за Франк и четеше — най-после — Александрийски квартет♦ Понякога на висок глас… За да я въведе в обстановката… А и дойде ред да разказва оперите…
♦ „Александрийски квартет“ — роман от английския писател Лорънс Дърел. — Б.пр.
Чуйте, това, много е красиво… Дон Родриго предлага на своя приятел да вземат участие във войната и да умрат, за да го накара да забрави, че е влюбен в Елизабет…
Чакайте, ще усиля звука… Чуйте само този дует, Полет… — „Господи, ти пося в нашите душииии… — тананикаше тя, размахвайки ръце на «нинана нинана»… — Хубаво е, нали?“
Полет бе задрямала.
Франк не дойде следващия уикенд, но те бяха посетени от неразделните господин и госпожа Марке.
Сюзи беше опънала постелката си за упражнения по йога в плевелите, а Филибер четеше в платнения шезлонг книги пътеводители за Испания, закъдето щяха да заминават следващата седмица на сватбено пътешествие…
— При Хуан Карлос… Мой далечен братовчед.
— Не се съмнявам… — усмихна се Камий.
— Но… А Франк? Не е ли тук?
— Не.
— Излязъл е с мотора?
— Не знам…
— Искаш да кажеш, че е останал в Париж?
— Предполагам…
— О, Камий… — натъжи се той.
— Какво Камий? — нервира се тя. — Какво? Точно ти ми каза, когато говореше за него първия път, че е невъзможен… Че не е чел нищо друго, освен малките обяви в Мотобофлан магазин♦, че… че…
♦ „Мотобофлан магазин“ — игра на думи, за да обедини в едно списанията за мотори и момичета. — Б.пр.
— Шшт. Успокой се. За нищо не те упреквам.
— Не, правиш нещо по-лошо…
— Вие изглеждахте толкова щастливи…
— Да. Точно така. Хайде да спрем дотук. Да не разваляме всичко…
— Да не си мислиш, че това е като графитите на твоите моливи? Да не би да смяташ, че се изхабява, когато се използва?
— Кое?
— Чувствата.
— Откога е последният ти автопортрет?
— Защо ме питаш?
— Откога?
— От отдавна…
— И аз така си мислех…
— Това няма нищо общо.
— Не, разбира се…
— Камий?
— Ммм…
— На 1 октомври 2004 година в осем часа сутринта…
— Какво?
Той й протегна писмото на парижкия нотариус адвокат Бюзо.
Камий го прочете, върна му го и легна на тревата в краката му.
— Моля?
— Беше твърде хубаво, за да продължи…
— Съжалявам…
— Спри.
— Сюзи следи обявите в нашия квартал… Там също е хубаво, знаеш ли? Живописно е, както би се изразил баща ми…
— Спри. А Франк, той в течение ли е?
— Не, още не.
Франк се обади, че ще дойде следващата седмица.
— Липсвам ли ти много? — прошепна му Камий по телефона.
— Изобщо. Имам да правя разни работи по мотора си… Филибер показа ли ти писмото?
— Да.
— …
— Мислиш ли за Полет?
— Да.
— Аз също.
— Поиграхме си на йо-йо с нея… По-добре щеше да я бяхме оставили там, където си беше…
— Наистина ли мислиш така? — добави Камий.
— Не.
13
Седмицата измина.
Камий изми ръцете си и отиде в градината при Полет, която се печеше на слънце в количката си.
Беше направила киш… Абе нещо като пита, вътре с парченца бекон… Абе нещо си за хапване, това е…
Истинска послушна женичка, която очаква своя мъж.
Вече беше коленичила и чоплеше земята, когато нейната възрастна дружка промърмори зад гърба й:
— Аз го убих.
— Моля?
Нещастие.