Напоследък тя все повече откачаше.
— Морис… Мъжа ми… Аз го убих.
Камий се изправи, без да се обърне.
— Отидох в кухнята да си взема портмонето, за да отида за хляб, и аз… Видях го да пада… Сърцето му беше много болно, знаеш… Той хриптеше, въздишаше, лицето му беше… Аз… Аз си облякох жилетката и тръгнах. Не бързах… Спирах при всяка къща… А малкият как е? А вашият ревматизъм по-добре ли е? А видяхте ли каква буря наближава? Аз, която не съм особено приказлива, в онази сутрин бях много любезна… И най-лошото от всичко бе, че пуснах и един фиш за лото… Даваш ли си сметка? Като че това беше щастливият ми ден… Добре, и после аз… Прибрах се най-накрая и той беше мъртъв.
Мълчание.
— Хвърлих си билета, защото никога не бих имала нахалството да проверя печелившите номера, и извиках пожарникарите… Или „Бърза помощ“ беше… Вече не помня… Беше твърде късно. И аз го знаех…
Мълчание.
— Нищо не казваш?
— Не.
— Защо не казваш нищо?
— Защото мисля, че му е бил дошъл часът.
— Смяташ ли? — жаловито попита възрастната жена.
— Сигурна съм. Сърдечната криза си е сърдечна криза. Един ден ми казахте, че той е имал петнайсет години отсрочка. Е, добре, били са свършили.
И за да й докаже своята добронамереност, тя подхвана отново работата си, като че нищо не се беше случило.
— Камий?
— Да.
— Благодаря.
Когато се изправи след цял половин час, старицата спеше усмихната.
Тя отиде да й донесе завивка.
После си сви една цигара.
После си почисти ноктите с кибритена клечка.
После отиде да провери своя киш.
После отряза три малки салати и няколко стръка на планински лук.
После ги изми.
После си сипа чашка бяло вино.
После си взе душ.
После се върна в градината, нахлузвайки пуловер.
Сложи ръка на рамото и.
— Ей… Ще изстинете, мила моя Полет…
Разтърси я леко.
— Полет?
Никоя друга рисунка не я беше затруднявала толкова много.
Направи само една.
И може би тя стана най-красивата…
14
Минаваше един, когато Франк проглуши с мотора си цялото село.
Камий беше в кухнята.
— Пак ли сръбваш?
Той остави якето си на един стол и взе чаша от шкафа над главата й.
— Не мърдай.
Той седна срещу нея.
— Мойто бабче вече легна ли си?
— Тя е в градината…
— В гра…
Когато Камий вдигна лице, той започна да стене:
— О, не, господи… О, не…
15
— А за музиката? Имате ли предпочитание? Франк се обърна към Камий.
Тя плачеше.
— Ти ще ни намериш нещо красиво, нали?
Тя поклати глава.
— А за урната? Вие… Погледнахте ли тарифите?
16
Камий не можа да намери смелост да се върне в града, за да намери подходящ компактдиск. Отгоре на всичкото никак не беше уверена, че ще го открие… Пък и нямаше смелост.
Тя извади касетката, която стоеше още в радиото на колата, и я подаде на господина от крематориума.
— Нищо ли не трябва да се прави по нея?
— Не.
Защото това наистина беше нейният любимец, точно този… Доказателството за това бе, че той беше изпял една песен само за нея, така че…
Камий я беше компилирала за нея, за да й се отблагодари за чудовищния пуловер, който тя й оплете тази зима, и оня ден, на връщане от градините на Виландри, те пак я бяха слушали благоговейно.
Беше я наблюдавала как се усмихва в огледалото…
Когато този висок млад мъж е пял, тя е била на двайсет години.
Гледала го през 1952 година по времето, когато към кината е имало мюзикхол.
— О… Толкова беше красив… — въздишаше в унес тя. — Толкова красив…
Така че натовариха Негова светлост Ив Монтан да се занимае с надгробното слово.
И с Реквиема…
Когато потегляхме рано сутринта, когато потегляхме по пътищата, на кооолеело.
Бяхме заедно, няколко добри приятели.
С нас беше Фернан, с нас беше Фирмин, също Франсис и Себастиен.
Както и Пооолееет…
Всички бяхме влюбени в нея, усещахме как ни порастват криле.
На кооолеело…
А пък Филу, който го нямаше…
Беше заминал за своите замъци в Испания… Франк стоеше съвсем изправен с ръце на гърба. Камий плачеше.