— Той направил нещо невероятно. Нещо, което никога няма да отгатнеш… Решил да замълчи завинаги. Завинаги, чуваш ли ме? Зарекъл се нито една дума да не излезе от устата му! Бил отвратен от поведението на хората около себе си, тези, които отричали своите традиции и вярвания, за да се харесат на манджурците. Той не искал никога повече да им продума. Да вървят по дяволите! Всички! Тези роби! Тези подлеци! Тогава написал думата „Ням“ на вратата на дома си и ако някои хора все пак се опитвали да го заговорят, разгъвал пред лицето си ветрило, на което също бил написал „Ням“, и го размахвал на всички страни, за да ги прогони…
Момиченцето попиваше думите му.
— Проблемът е, че никой не може да живее, без да общува. Никой… Това не е възможно… Тогава Чу Та, който като всички, като теб и мен например, имал много неща за казване, се сетил за нещо гениално. Отишъл в планината, далеч от хората, които го били предали, и започнал да рисува… Оттогава той щял да се изразява и да общува с останалата част от света така — с помощта на рисунките… Искаш ли да ги видиш?
Той отиде до библиотеката, извади голяма черно-бяла книга и я сложи пред нея.
— Виж колко е красиво… Колко е просто… Само един щрих и ето… Цвете, риба, скакалец… Виж тази патица, колко сърдита изглежда, и тези планини там в мъглата… Погледни как е нарисувал мъглата… Като че няма нищо, празно място… А тези пиленца там? Изглеждат толкова мекички, че на човек му се иска да ги погали. Погледни, тушът му е като мъх… Тушът му е мек…
Камий се усмихваше.
— Искаш ли да те науча да рисуваш така?
Тя поклати глава.
— Искаш ли да те науча?
— Да.
Когато всичко беше готово и той вече й бе показал как да държи четката и обяснил метода на толкова важния първи щрих, тя за миг се почувства объркана. Не беше разбрала добре и си мислеше, че трябва да изпълни рисунката отведнъж, без да си вдига ръката. Но това беше невъзможно.
Камий дълго мисли какво да нарисува, после се огледа наоколо и протегна ръка.
Направи дълъг вълнист щрих, извивка, остър връх, още един, спусна четката си в дълга чупка и се върна към първата вълнообразна линия. Тъй като нейният учител не гледаше, тя се възползва, за да послъже, вдигна четката и добави едно голямо черно петно и шест малки чертички. Предпочиташе да не му се подчини, отколкото да нарисува котка без мустаци.
Малкълм, нейният модел, продължаваше да спи на прозореца и Камий в стремежа си към правдоподобност завърши рисунката с тънък правоъгълник около котката.
После стана, за да иде да го погали, и когато се обърна, забеляза, че учителят я гледа втренчено със странно, почти злобно изражение на лицето.
— Ти ли нарисува това?
Значи беше забелязал, че много пъти бе вдигала четката от рисунката… Тя се намръщи.
— Ти ли нарисува това, Камий?
— Да…
— Ела тук, ако обичаш.
Тя се доближи не много горда от себе си и седна до него.
Той се разплака.
— Това е великолепно, което си нарисувала тук, знаеш ли… Великолепно… Като че се чува как твоето коте мърка… О, Камий…
Беше извадил голяма кърпа, изцапана с петна от боя, и шумно се изсекна.
— Чуй ме, момиченце, аз съм само един старец и лош художник отгоре на всичко, но ме чуй добре… Знам, че твоят живот не е лесен, представям си, че у вас невинаги е забавно, научих и за баща ти, но… Не, не плачи… Ето, вземи моята кърпа… Но има нещо, което трябва да ти кажа: хората, които спират да говорят, полудяват. Чу Та например, не ти го казах одеве, той полудял и бил много нещастен… Много, много нещастен и много, много луд. Възвърнал равновесието си едва на старини. Ти няма да чакаш да остарееш, нали? Кажи ми, че не. Ти си много талантлива, знаеш ли? Ти си най-добрата от всички ученици, които изобщо съм имал, но това, Камий, не е причина да… Това не е причина… Днешният свят не е като света на Чу Та и ти трябва да започнеш отново да говориш. Задължена си, разбираш ли? Иначе ще те затворят заедно с истинските луди и никой никога няма да може да види красивите ти рисунки…
Пристигането на майка й ги прекъсна. Камий стана и я предупреди с пресипнал и неравен глас:
— Почакай ме… Още не съм си прибрала нещата…
Един ден, не много отдавна, тя получи зле завързан пакет, придружен с малка бележка.
Добър ден,
Казвам се Айлийн Уилсън. Името ми вероятно не ви говори нищо, но бях приятелка на Сисил Дъгтън, който навремето ви беше учител по рисуване. С тъга ви съобщавам, че Сисил ни напусна преди два месеца. Знам, че ще бъдете доволна да ви кажа (извинете моя беден френски), че го погребахме в неговия край Дортмур, който той много обичаше, в много красиво гробище. Сложих четките и картините му в земята с него.