Вечерта той легна на канапето, а на другия ден стана рано.
От прозореца на стаята си Камий го видя как разпръсва фината прах над градинските макове и миризливите секирчета…
Тя не посмя да излезе веднага и когато най-после се реши да му занесе чаша с горещо кафе, чу шума на отдалечаващия се мотор.
Чашата падна и се счупи, а Камий се строполи върху кухненската маса.
Изпадайки в съмнение, тя изключи своя мобилен телефон.
18
Тя стана след доста време, избърса си носа, взе студен душ и се върна при кутиите с бои.
Беше се захванала да пребоядисва тази шибана къща и не може да не си довърши работата.
Нагласи радиото на къси вълни и голямата част от следващите дни прекара на върха на една стълба.
Приблизително на всеки два часа изпращаше SMS-и на мобилния на Франк, за да му се отчете докъде е стигнала:
09.13 — Индокитай, долната част на бюфета
11.37 — Айша, Айша, чуй ме, кулата с прозореца
13.44 — Сушон, цигара в градината
16.12 — Нугаро, тавана
19.00 — новини, шунка с масло
10.15 — Бийч Бойс, баня
11.55 — Бенабар, това съм аз, Натали, все там
15.03 — Cap ду, четките почистени
21.23 — Дао, сън
Той й отговори само веднъж:
01.16 — мълчание
Дали искаше да каже: приключих работа, спокойствие, тишина, или искаше да го разбере като — затвори си устата?
Изпадайки в съмнение, тя изключи своя мобилен телефон.
19
Камий затвори капаците, отиде да каже довиждане на… цветята и погали котката със затворени очи.
Краят на месец юли.
Париж се задъхваше.
Апартаментът беше тих. Изглеждаше така, все едно вече ги бяха изгонили…
— Хей, хей, хей — заговори тя, — аз имам още нещо за довършване…
Камий купи една много красива тетрадка, залепи на първата страница глупавата харта, която си бяха написали една вечер в „Ла Купол“, после събра всичките си рисунки, планове, скици и т.н., за да си спомнят за всичко, което оставяха зад себе си и което по тази причина би могло да изчезне…
Имаше с какво да се запълнят десет луксозни зайчарника в този огромен кораб…
Едва след това тя ще се заеме с изпразването на съседната стая.
След това…
Когато фибите и тубата с „Полидент“ също ще са умрели…
Докато разпределяше рисунките си, тя отдели портретите на своята приятелка.
До този момент не беше много запалена по идеята за изложба, но сега вече да. Сега това й стана фикс идея: да я накара да продължи да живее. Да мисли за нея, да говори за нея, да показва лицето, гърба, врата, ръцете й… Съжаляваше, че не я беше записала, докато разказваше детските си спомени например… Или за голямата си любов.
Това си остава между нас, нали?
— Да, да…
— Е, добре, той се казваше Жан-Батист… Красиво име, не смяташ ли? Аз, ако бях имала син, щях да го кръстя Жан-Батист…
Засега още чуваше гласа й, но… Докога?
Тъй като беше възприела навика да слуша радио, докато си прави нещо, тя отиде в стаята на Франк, за да вземе назаем уредбата.
Не я намери.
Ясно защо.
Там вече нямаше нищо.
Само три кашона, натрупани покрай стената.
Облегна главата си на вратата и паркетът се превърна в подвижни пясъци…
О, не… Не той… Не и той…
Започна нервно да си хапе юмруците.
О, не… Отново се започваше… Пак ли щеше да изгуби всички…
О, не, по дяволите…
О, не…
Затръшна входната врата и се затича към ресторанта.
— Франк тук ли е? — попита задъхана.
— Франк? Не, не мисля — отговори й мързеливо висок отпуснат тип.
Тя започна да си щипе носа, за да не заплаче.
— Той… Той вече не работи ли тук?
— Не…
Тя остави носа си на мира и…
— Е, от тази вечер — не… Я виж ти… Ето го, тъкмо идва!
Той се качваше от съблекалните с всичките си дрехи, смотани на топка.
— Виж ти… — изненада се, като я видя. — Ето я отново нашата красива градинарка…
Тя се разплака.
— Какво има?
— Помислих си, че си заминал…
— Утре.
— Какво?
— Заминавам утре.
— Къде?
— Англия.
— За… защо?
— Първо, за да си почина, и после, за да бачкам… Моят шеф ми намери едно суперместенце…
— Кралицата ли ще храниш? — опита да се усмихне тя.
— Не, още по-хубаво… Ръководител на секция в Уестминстър…
— О?
— Най-доброто от добрите.
— О…
— Ти, как си?
— Хайде, ела да пийнем по чашка… Няма да се разделим така, все пак…