20
— Вътре или на терасата?
— Вътре…
Той я огледа с покруса.
— Пак си загубила килограмите, които ти бях помогнал да качиш.
— … Защо заминаваш?
— Защото, казах ти… Това е супер като повишение и после ъъ… Ами това е, какво… Аз нямам възможностите да живея в Париж… Ще ми кажеш, че винаги мога да продам къщата на Полет, но не мога…
— Разбирам…
— Не, не, не е това… За спомените, които са ми останали оттам… ъъ… Не, просто… Тя не е моя, тази съборетина.
— На майка ти ли принадлежи?
— Не. На теб.
— …
— Последната воля на Полет… — добави той, изваждайки едно писмо от портфейла си. — Ето… Можеш да го прочетеш…
Мили мой Франк,
Не обръщай внимание на размазания ми почерк, вече нищо не виждам.
Но добре виждам, че малката Камий много обича моята градина, и по тази причина ми се иска да й я завещая, ако ти нямаш нищо против…
Грижи се много за себе си и за нея, ако можеш.
Целувам те силно,
баба ти
— Кога го получи?
— Няколко дни преди… тя да си отиде… Получих го в деня, когато Филу ми съобщи за освобождаването на апартамента… Тя… Тя беше разбрала, че… Че нещата се объркват, това е…
Ууффф… Много й стегнаха нашийника…
За щастие се появи сервитьор.
— Господине?
— Едно „Перие“ с лимон, ако обичате…
— А госпожицата?
— Коняк… Двоен…
— Тя говори за градината, не за къщата…
— Да… Ъъ… Нали няма да се пазарим?
— Ще заминеш ли?
— Току-що ти го казах. Имам вече билет…
— Кога заминаваш?
— Утре вечер…
— Моля?
— Мислех, че вече ти е писнало да бачкаш за другите…
— Разбира се, че ми е писнало, но какво друго искаш да правя?
Камий затършува в раницата и извади скицника си.
— Не, не, край на това… — скри се той, кръстосвайки ръце пред лицето. — Вече не съм тук, ти казвам…
Тя разлистваше страниците.
— Погледни… — каза, обръщайки го към него.
— Какъв е този списък?
— Това са всичките места, които двете с Полет открихме, докато се разхождахме…
— Какви места?
— Подходящи места, където ти би могъл да създадеш нещо собствено… Всичко е обмислено, да знаеш… Преди да запиша адресите, двете много сме ги обсъждали, всичките! Подчертаните са най-добрите… Особено този, би било супер… Малко местенце зад Пантеона… Много добре запазено бивше кафене, сигурна съм, че ще ти хареса…
Тя изгълта коняка си.
— Напълно си откачила… Знаеш ли колко струва да се открие един ресторант?
— Не.
— Напълно си откачила… Добре, хайде… Трябва да вървя да си оправя багажа… Ще вечерям у Филу и Сюзи, ще дойдеш ли?
Тя го сграбчи за ръката, за да му попречи да стане.
— Аз имам пари…
— Ти? Ти винаги живееш като просяк!
— Да, защото не искам да ги пипам… Не ги обичам тези мангизи, но на теб ще ги дам с удоволствие…
— Спомняш ли си, като ти казах, че баща ми беше застраховател и че умря при… при трудова злополука, спомняш ли си?
— Да.
— Добре, ами той се беше погрижил за всичко… Тъй като е знаел, че ще ме изостави, поне се е сетил да ме осигури…
— Не разбирам.
— Застраховка живот… На мое име…
— И защо ти… И защо тогава никога не си купи поне чифт прилични патъци?
— Защото, казах ти… Не ги искам тези кинти. Вонят на мърша. Аз исках баща си жив. Не това.
— Колко?
— Достатъчно, за да може някой банкер да ти се усмихне и да ти предложи добър кредит, смятам…
Тя беше грабнала отново скицника.
— Чакай, мисля, че някъде го бях нарисувала…
Той й го изтръгна от ръцете.
— Стига, Камий… Стига с това. Стига си се крила зад този шибан скицник. Стига… Поне веднъж, умолявам те…
Тя погледна към бара.
— Ей! На теб говоря!
Тя погледна към тениската му.
— Не, мен. Погледни мен.
Тя го погледна.
— Защо не ми кажеш просто: „Не искам да заминаваш.“ И аз съм като теб… Не ми трябват тези мангизи, ако ще трябва да ги харча сам… Аз… Не знам, по дяволите… „Не искам да заминаваш“, това не е трудно да се каже, нали?
— Вечтигоказах.
— Какво?
— Вече ти го казах.
— Кога?
— Вечерта на 31 декември…
— Да, но това, това не се брои… То беше във връзка с Филу…
Мълчание.
— Камий? — Той произнесе отчетливо: — Не… искам… да… заминаваш.
— Не…
— Така е добре, продължавай… Не искам…
— Не мога, страх ме е.
— От какво?
— От теб, от мен, от всичко.