Както тя си иска.
Косите й го гъделичкаха, целият беше наклепан със сополи, но много щастлив.
Много щастлив.
Усмихваше се. За първи път в живота си беше на точното място в точния момент.
Леко потърка брадичката си в главата й.
— Хайде, миличка… Не се тревожи, ще се оправим… Няма да бъдем повече от другите, но няма да бъдем и по-зле… Ще се оправим, казвам ти… Ще се оправим… Ние нямаме какво да губим, защото си нямаме нищо… Хайде… Ела.
Епилог
— По дяволите, не мога да повярвам… Не мога да повярвам… — мърмореше той, за да прикрие щастието си. — Този глупак говори само за Филу, а! И обслужването така, и обслужването иначе… Разбира се! За него изобщо не е трудно! Добрите маниери са му татуирани в кръвта! И посрещането, и обстановката, и рисунките на Фок, и дрън-дрън-дрън… А моето готвене къде е? На никого ли не му пука за майсторлъка ми?
Сюзи издърпа вестника от ръцете му.
— Това бистро предизвиква любов от пръв поглед и… бъра-бъра. Младият майстор-готвач Франк Летафие ни кара да разтворим широко сетивата си и ни поднася невероятни благини, преоткривайки домашната кухня — по-истинската, по-леката, по-веселата и бъра-бъра… С една дума, всеки ден носи щастието на неделния обяд, но без старите лели и без идващия понеделник… И какво? Това какво е, а? Курсът на борсата или печено пиле?
— Не, затворено е! — извика той на хората, които повдигаха завесата. — О, какво пък, елате, знаете ли… Елате… Ще има достатъчно за всички… Венсан, ще си прибереш ли тъпото куче, или ще го мушна във фризера!
— Рошошуар, ела тук! — заповяда му Филибер.
— Барбес… Не Рошошуар…
— Аз предпочитам Рошошуар… Нали, Рошошуар? Хайде, ела при стария чичо Филу и ще ти дам един голям…
Сюзи се засмя.
Сюзи продължаваше да се смее непрекъснато.
— А, ето ви и вас! Така е добре, един път и вие да си свалите слънчевите очила!
Тя малко се превзема.
Макар все още да не беше опитомил младата, старата Фок вече му беше в кърпа вързана. Винаги нащрек в негово присъствие, майката на Камий го гледаше с влажните очи на тези, които мъркат като котки с помощта на „Прозак“…
— Мамо, да ти представя Анес, една приятелка… Петер, съпругът й, и техният малък Валантен…
Тя предпочиташе да каже „една приятелка“ вместо „моята сестра“.
Не си заслужаваше да предизвиква психодрама, особено след като на никого не му пукаше… Отгоре на всичко тя наистина й беше станала приятелка, така че…
— А, най-после! Ето ги Мамаду и компания! — провикна се Франк. — Донесе ли ми това, за което те помолих, Мамаду?
— О, ама да, и те моля да внимаваш, защото това не е шега пипер… Това не е…
— Благодаря, супер, я по-добре ела да ми помогнеш…
— Идвам… Сиси, внимавай с кучето!
— Не, не, то е послушно…
— Не ми пречи. Не ми пречи на възпитанието… Е? Къде ти е кухнята? Ама тя е толкова малка!
— Така е! Ти заемаш цялото място!
— О… Ама това не е ли старата жена, която видях у вас? — каза тя, сочейки рамкирания портрет.
— Не, не, не пипай. Това си е моята муска…
Матилда Кеслер съблазняваше Венсан и неговия приятел, докато Пиер сви тайничко едно меню. Камий бе проучила Газетин дьо Коместибъл — седмичник от 1767 година, и се беше вдъхновила, за да нарисува страхотни блюда… Беше разкошно. А ъъ… оригиналите… те… къде са?
Франк беше свръхвъзбуден, стоеше в кухнята от зори… Веднъж всичките те да дойдат…
— Хайде, хайде на масата, ще изстине! Топло! Топло, пази се!
Той сложи голяма тенджера в средата на масата и се върна да вземе черпак.
Филу пълнеше чашите. Съвършен, както винаги.
Без него успехът нямаше да дойде толкова бързо. Той притежаваше чудесната дарба да предразполага хората, винаги намираше подходящия комплимент, тема за разговор, шега или някой похват от прословутия френч шик… И се целуваше с всички благородници от квартала… Всичките му бяха далечни роднини…
Когато посрещаше гостите, му се разбираше добре, изразяваше се ясно и думите му сякаш идваха сами.
И както съвсем банално го беше написала одевешната журналистка, той беше „душата“ на тази малка, елегантна столова…
— Хайде, хайде… — подканяше Франк. — Подавайте ми чиниите си…
Точно в този момент Камий, която вече цял час глупееше с малкия Валантен, скрита зад салфетката си, ей така изтърси:
— О, Франк… И аз искам същия…
Той досипа на Матилда, въздъхна… по дяволите, тук наистина трябва всичко сам да върша… остави черпака в чинията, отвърза престилката си, метна я на облегалката на стола, взе бебето, върна го в ръцете на майка му, повдигна своята любима, настани я на рамо като чувал с картофи или половинка теле, изпъшка… малката беше понадебеляла… отвори вратата, прекоси площада, влезе в отсрещния хотел, протегна ръка на своя приятел, портиера Висаян, когото хранеше в почивките между два факса, благодари му и се качи усмихнат по стълбите.