— Не, обърни. Тези не искам да ги виждам, не мога да ги понасям.
— А този там, старецът с блейзера, не е зле, нали?
— Това не е никакъв блейзер, а пижамата му… Колко си глупав, а освен това е много глух… И превзет…
Тя поставяше единия крак пред другия и злословеше по адрес на другарите си по съдба — значи всичко беше наред.
— Хайде, ще тръгвам…
— Сега?
— Да, сега. Ако искаш да се позанимавам с мотичката и… Аз, представи си, ще ставам рано утре и няма кой да ми донесе закуската в леглото…
— Ще ми се обадиш ли по телефона?
Той кимна.
— Казваш така, а после никога не го правиш…
— Нямам време.
— Само „добър ден“ и затваряш.
— Съгласен. Всъщност не знам дали ще мога да дойда другата седмица… Моят шеф ще ни води на банкет…
— Къде?
— В „Мулен Руж“.
— Наистина ли?
— Не, не е истина! Ще ходим в Лимузен на гости на момчето, което ни продава животните си…
— Каква странна идея…
— Такъв е моят шеф… Той казва, че е важно…
— Значи няма да дойдеш?
— Не знам.
— Франк?
— Да…
— Лекарят…
— Знам, рижият, ще опитам да го хвана… А ти ще си правиш редовно упражненията, нали? Защото рехабилитаторът не е много доволен, доколкото разбрах…
Забелязвайки учудената физиономия на баба си, той добави шеговито:
— Виждаш, че ми се случва да звънна…
Франк прибра инструментите, изяде последните ягоди от лехата и седна за минутка в градината. Котката дойде да се отрие в краката му, мъркайки гальовно.
— Не се притеснявай, чичовото, не се притеснявай. Тя ще се върне…
Звънът на мобилния телефон го изтръгна от вцепенението му. Беше едно момиче. Той се направи на мъжкар, а тя се изкикоти.
Предложи му да отидат на кино.
Той кара с повече от сто и седемдесет през целия път, мъчейки се да измисли някоя хитринка, за да я вкара в леглото си, без да трябва да се влачи на кино. Не обичаше особено филмите. Винаги заспиваше преди края.
10
Към средата на ноември, когато студът се захвана с неприятните си изненади, Камий най-после се реши да отиде в някой „Бриколаж“, за да подобри условията си на живот. Тя прекара там цялата събота, мота се из всички отдели, опипа дървените плоскости, полюбува се на инструментите, пироните, винтовете, дръжките на вратите, корнизите за завеси, кутиите с боя, украшенията, душ кабинките и останалите хромирани джаджи. След това отиде в отдела по градинарство и огледа всичко, което я караше да мечтае: ръкавици, галоши, копачки, грилове, панички за сеене, торове и пакетчета с всякакви семена. Тя прекара толкова време да разглежда стоката, колкото и да наблюдава клиентите. Бременната жена сред тапетите в пастелни тонове, тази млада двойка, която се караше заради грозен аплик, или обутия в маратонки напет мъж в предпенсионна възраст с бележник в едната ръка и дърводелски метър в другата.
Ударите на живота я бяха научили да не се доверява на сигурното и да не прави планове за бъдещето, но имаше нещо, в което Камий беше убедена: един ден, след много, много години, когато тя ще бъде твърде стара, още по-стара от сега, с бели коси, хиляди бръчки и кафяви петна по ръцете, ще си има своя собствена къща. Истинска къща с бакърена тава за правене на конфитюри и със скрита на дъното на бюфета тенекиена кутия, пълна със сухи сладки. С дълга масивна селска маса и кретонени завеси. Усмихна се доволно. Идея си нямаше какво е това кретон, нито дори дали щеше да й се понрави, но думите „кретонени завеси“ й харесваха… Щеше да има стаи за приятелки и — кой знае? — може би и за приятели. Кокетна градина, кокошки, които ще я снабдяват с хубави пресни яйца, котки, които да тичат след мишките, и кучета, които да гонят котките. Малка квадратна леха с ароматни подправки, камина, издънени фотьойли и книги навсякъде. Бели покривки, кръгчета за салфетки, купени от антиквар, музикален апарат, за да слуша същите опери като баща си, и готварска печка с въглища, където ще оставя по цяла сутрин да къкри вкусното говеждо с моркови…
Вкусно говеждо с моркови… глупости на търкаленца…
Малка къща като тези, които рисуват децата — с врата и два прозореца от всяка страна. Възстара, дискретна, тиха, цялата скрита от дива лоза и виещи се трендафили, на чието стълбище има от онези малки черни и червени животинки, които вървят винаги залепени две по две. Много закътано стълбище, което ще попива цялата дневна топлина и на което ще сяда вечер, за да чака завръщането на чаплата…