Котката лочеше от земята, мъркайки, като изобщо не обръщаше внимание на драмата, благоприличието и парчетата стъкло наоколо.
3
Ивон не държеше много, но пожарникарите я помолиха да се качи в камиона с тях, за да уредят административните въпроси и условията за настаняването на Полет в спешното отделение.
— Познавате ли тази жена?
От този въпрос Ивон се засегна.
— Ами смятам, че я познавам! Ходехме заедно на училище!
— Тогава се качете.
— А моята кола?
— Вашата кола няма да се изпари! Ще ви върнем обратно след малко…
— Добре… — каза тя примирено. — Ще ида на пазар следобед…
Вътре беше много неудобно. Бяха й посочили мъничкото столче до носилката, където тя се настани криво-ляво. Здраво стискаше ръчната си чанта и едва се задържаше да не падне на завоите.
Младежът, който я придружаваше, ругаеше, защото не успяваше да намери вена на ръката на болната, а на Ивон не й беше приятно, че се държи така грубо.
— Не викайте така — мърмореше тя. — Не викайте така… Какво искате от нея в края на краищата?
— Да й направя вливане.
— Да й направите какво?
От погледа на момчето разбра, че е по-добре да си трае, и продължи да си мърмори тихичко под носа: „Вижте само как й мачка ръката, не, ама вижте само това… Колко неприятно… Предпочитам да не гледам… Света Дево, моли се за… Ей! Ама нея ще я заболи така!“
Той стоеше прав и нагаждаше малкото отворче на маркуча. Ивон броеше мехурчетата и се молеше как да е. Шумът от сирената я объркваше още повече и й пречеше да се съсредоточи.
Беше сложила на коляното си ръката на приятелката си и я гладеше механично, като че бе краят на полата й. Тъгата и ужасът й пречеха да бъде по-нежна…
Ивон Кармино въздишаше, гледаше бръчките, мазолите, разхвърлените тук-там тъмни петна, още фините, но корави, мръсни и нацепени нокти. Сложи своята ръка отстрани и ги сравни. Вярно е, че беше по-млада, а и по-пълна, но най-вече не беше изпитвала такива трудности през живота си на този свят. Не й се беше налагало да работи толкова усилено и бе получавала повече ласки… От доста време тя не се изтрепваше от работа в градината… Мъжът й продължаваше да отглежда картофи, но за останалото беше много по-добре да се отбие в супера. Зеленчуците бяха чисти и на нея вече не й се налагаше да бели сърцето на марулите заради плужеците… А и си имаше своите близки: Жилбер, Натали и малките, които да гушка… Докато Полет, какво й оставаше на нея? Нищо. Нищо хубаво… Починал съпруг, дъщеря курва и внук, който рядко идва да я види. Само грижи, само спомени като броеница от дребни неприятности…
Ивон Кармино си мислеше: значи това е животът? Толкова ли е незначителен? Толкова ли е неблагодарен? А Полет все пак… Каква красива жена беше! И колко добра! Как сияеше навремето… И какво? Къде беше изчезнало всичко това?
В този момент устните на старата жена започнаха да се движат. Ивон за нула време прогони всичките философии, които бяха задръстили главата й.
— Полет, аз съм, Ивон. Всичко е наред, мила моя Полет… Бях дошла заради покупките и…
— Мъртва ли съм? Това е, мъртва съм, нали? — промърмори тя.
— Разбира се, че не, мила моя Полет! Разбира се, че не! Не сте мъртва, хайде де!
— Ааа — каза другата, затваряйки очи, — а-а…
Това „а“ беше ужасно. Кратка сричка, изпълнена с разочарование, отчаяние и най-вече — с примирение.
— А, не съм мъртва… А, добре… А, толкова по-зле… А, извинете ме…
Ивон не беше на същото мнение:
— Хайде! Трябва да се живее, мила моя Полет! Трябва да се живее все пак!
Старата жена поклати глава от дясно на ляво. Едва-едва и съвсем кротко. Лекичко, тъжно и упорито съжаление. Или негодувание?
Първото може би…
После настана тишина. Ивон не знаеше какво повече да каже. Тя си избърса носа и хвана отново ръката на приятелката си, но този път по-нежно.
— Ще ме настанят в старчески дом, нали?
Ивон подскочи.
— Ама не, няма да ви настаняват в старчески дом! Не, нее! И защо говорите така? Ще ви излекуват и това е! След няколко дни ще си бъдете у дома!
— Не. Много добре знам, че не е така…
— А-а! Виж ти, ново двайсет! И защо, мило мое момиче?
Пожарникарят й махна с ръка, за да я накара да говори по-тихо.
— А котката ми?
— Аз ще се погрижа за вашата котка… Не се бойте.
— А моят Франк?
— Ще се обадим на момчето, ще му се обадим незабавно. Аз ще се заема с това.
— Вече не мога да намеря номера му. Изгубих го…