Съседи нямаше или може би някой призрак, защото понякога чуваше шепот зад врата номер 12. На нея висеше катинар, а написаното с красиви виолетови букви име на предишната наемателка — Луиз Льодюк, беше закачено с кабарчета на рамката на вратата.
Сигурно бе някоя млада прислужница от миналия век…
Не, Камий не съжаляваше за камината, макар че струваше почти половината от заплатата й… Е, все пак… Хайде де… както използваше заплатата си… Пътувайки обратно в автобуса, тя се размечта, чудейки се кого ли би могла да покани, за да осветят променената стаичка…
Няколко дни по-късно срещна своя сръчко.
— Знаете ли, имам си камина!
— Моля? А! О! Вие ли сте… Добър ден, госпожице. Неприятно време, нали?
— Вие го казахте! Тогава защо си сваляте шапката?
— Ами а-а… Аз… Нали ви поздравявах?
— Ама не, хайде сега, сложете си я пак! Ще се разболеете! Тъкмо ви търсех. Исках да ви поканя да хапнем край огъня през някоя от следващите вечери…
— Мен? — задави се той.
— Да! Вас!
— О, не, но аз… ъъ… Защо? Наистина, това е…
— Това е какво? — каза тя, почувствала се изведнъж уморена, докато двамата зъзнеха пред любимата си бакалия.
— Това е… ъъ…
— Това е невъзможно?
— Не, това… Това е твърде голяма чест!
— Така ли! — развесели се тя. — Това е твърде голяма чест… Ама не, ще видите, ще бъде много семпло. Значи сте съгласен?
— Ами да… аз… ще бъда очарован да седна на вашата маса…
— Ъъ… Не става дума за истинско сядане на маса, знаете ли…
— Така ли?
— По скоро за пикник… Малко похапване, каквото дал господ…
— Много добре, обожавам пикниците! Дори мога да дойда с моето одеяло и с кошницата си, ако искате…
— Вашата кошница за какво?
— Кошницата ми за пикник!
— Такава със съдове?
— Да, с чинии, прибори, покривка, четири салфетки, тирбу…
— О, да, чудесна идея! Изобщо нямам такива неща! Но кога? Тази вечер?
— Ами тази вечер… накратко… аз…
— Вие какво?
— Искам да кажа, че не съм предупредил своя съквартирант…
— Разбирам. Той също може да дойде, това не е проблем.
— Той? — учуди се другият. — Не… той не. Първо, не знам дали той… С една дума, дали е особено подходящ… Аз… да се разберем, не говоря за морала му, дори и… С една дума… аз не правя като него, разбирате ли, не, мисля си по-скоро за… О, пък и той няма да се прибере тази вечер. Впрочем нито която и да е друга вечер…
— Да обобщим — отегчи се Камий. — Вие не можете да дойдете, защото не сте предупредили вашия съквартирант, който, така или иначе, никога не е там, това ли е?
Смотанякът наведе глава и започна да опипва копчетата на палтото си.
— Ей, не ви карам насила, нали? Не сте задължен да приемете, знаете…
— Става дума…
— Става дума за какво?
— Не, нищо. Ще дойда.
— Тази вечер или утре? Защото после ще съм пак на работа до края на седмицата…
— Добре — прошепна той, — добре, утре… Вие… Вие ще бъдете там, нали?
Тя поклати глава.
— Ама вие наистина сте много сложен! Разбира се, че ще бъда там, след като ви каня!
Той й се усмихна непохватно.
— До утре тогава!
— До утре, госпожице.
— Към осем часа?
— Точно в осем часа, записвам си го.
Той се поклони и се обърна.
— Ей!
— Моля?
— Трябва да се качите по задното стълбище. Живея на седмия етаж, врата № 16, ще я видите, това е третата вляво…
С едно поклащане на главата той й даде да разбере, че е чул.
11
— Влезте, влезте! Изглеждате прекрасно!
— О — изчерви се той. — Това е само една стара сламена шапка… Беше на брата на дядо ми и за пикник, мисля, че…
Камий не можеше да повярва на очите си. Шапката беше само черешката на сладоледа. Той беше мушнал под мишницата си бастун със сребърна дръжка, облечен бе в светъл костюм и с червена папийонка и й протягаше огромен, плетен от ракита сандък.
— Това ли е кошницата?
— Да, но почакайте, нося още нещо…
Той отиде до края на коридора и се върна с букет от рози.
— Колко мило…
— Знаете ли, това не са истински цветя…
— Моля?
— Не, те са от Уругвай, мисля… Бих предпочел истински градински рози, но в разгара на зимата това е… това е…
— Това е невъзможно.
— Точно така! Това е невъзможно!
— Хайде, влезте, чувствайте се като у дома си.
Той беше толкова висок, че се наложи веднага да седне. Направи усилие да каже нещо, но този път се затрудни не заради заекването, а… от изумление.