— Тук е… Тук е…
— Тук е доста тясно.
— Не, тук е, как да кажа… Тук е кокетно. Да, тук е много кокетно и… живописно, нали?
— Много живописно — повтори Камий, смеейки се.
Той помълча малко.
— Наистина? Тук ли живеете?
— Ами да…
— Изцяло?
— Изцяло.
— През цялата година?
— През цялата година.
— Мъничко е, нали?
— Казвам се Камий Фок.
— Разбира се, приятно ми е. Филибер Марке дьо ла Дюрбелиер — обяви той, надигайки се, и удари главата си в тавана.
— Всичко това?
— Ами да…
— Имате ли прякор?
— Не, доколкото знам…
— Видяхте ли камината ми?
— Моля?
— Там… Моята камина…
— А, ето я! Много добре… — добави той, сядайки отново и опъвайки краката си пред пластмасовите пламъци. — Много, много добре… Все едно сме в някоя английска къща, нали?
Камий беше доволна. Не се бе излъгала. Това момче беше странна птица, но прекрасно същество…
— Красива е, нали?
— Великолепна! Добре тегли, нали?
— Безупречно.
— А как се оправяте с дървата?
— О, нали знаете, бурите… Днес е достатъчно да се наведеш…
— Уви, знам го твърде добре… да бяхте видели под леса при родителите ми… Истинска катастрофа… А това какво е? Дъб, нали?
— Браво!
Те се усмихнаха един на друг.
— Ще пийнете ли чаша вино?
— С удоволствие!
Съдържанието на куфара удиви Камий. Нищо не липсваше. Чиниите бяха порцеланови, приборите от позлатено сребро, а чашите — кристални. Имаше дори солница, пиперница, шишенце за олио, чашки за кафе и за чай, бродирани ленени салфетки, салатиера, сосиера, компотиера, кутийка с клечки за зъби, захарница, прибори за риба и кутия за шоколад. Всичките неща бяха гравирани със семейния герб на госта й.
— Никога не съм виждала нещо толкова красиво…
— Сега разбирате защо не можех да дойда вчера… Ако знаете колко часа прекарах да чистя и лъскам всичко това…
— Трябваше да ми го кажете!
— Мислите ли наистина, че ако бях посочил като предлог: „Не тази вечер, защото трябва да освежа куфара си“, нямаше да ме помислите за луд?
Тя се въздържа от какъвто и да било коментар.
Те разгънаха на земята покривка и Филибер Еди-кой си подреди приборите.
Седнаха по турски — очаровани, весели, като две деца, които освещават новото си кукленско сервизче, — превземайки се и полагайки големи усилия да не счупят нещо. Камий, която не умееше да готви, беше отишла в „Губецкой“ и бе избрала различни видове хайвер, сьомга, мариновани риби и конфитюр от маринован лук. Напълниха добросъвестно всички мънички продълговати чинийки на чичото и измислиха някакъв много изкусен прибор за печене на филийки, направен от стар капак и фолио, за да затоплят блините върху котлона. Водката беше поставена в улука и само трябваше да отвориш прозорчето, за да си досипеш. Тези отваряния и затваряния наистина изстудяваха стаята, но камината пращеше и докарваше божествен пламък.
Както обикновено, Камий повече пи, отколкото яде.
— Ще ви притеснява ли, ако пуша?
— Моля… В замяна на това бих искал да си опъна краката, защото се схванах…
— Седнете на леглото ми…
— Р-разбира се, че не, аз… Не бих направил нищо…
При най-малкото вълнение той изгубваше думите си и се смущаваше.
— Ама да, хайде! В действителност това е разтегателно легло…
— В такъв случай…
— Да преминем на „ти“, а, Филибер?
Той побледня.
— О, не, аз… Аз самият не бих бил в състояние, но вие… Вие…
— Стоп! Гаси светлините, там горе! Нищо не съм казала! Нищо не съм казала! Всъщност намирам, че говоренето на „вие“ е много хубаво нещо, много е чаровно, много…
— Живописно?
— Точно така!
Филибер също не ядеше много, но беше толкова бавен и предпазлив, че съвършената малка домакиня се поздрави за решението си вечерята да бъде студена. Беше купила бяло сирене вместо десерт. Истината е, че остана парализирана пред витрината на един сладкар — беше съвършено объркана и изобщо не можа да избере какъвто и да е сладкиш. Извади малката италианска кафеварка и изпи кафето си в толкова фина чашка, че със сигурност можеше да я счупи със зъби.
Не приказваха много. Бяха отвикнали да се хранят с някого. Така че протоколът не беше спазван особено точно — и двамата се затрудняваха да се избавят от самотата си… Но бяха добре възпитани хора и направиха усилие, за да изглеждат добре. Забавляваха се, пиха, говориха си за квартала. За касиерките от „Франпри“ — Филибер харесваше русата, а Камий предпочиташе боядисаната в синьо, — за туристите, за игрите на светлините по Айфеловата кула и многобройните кучешки изпражнения. Противно на всички очаквания, гостът й се оказа прекрасен събеседник и непрекъснато поддържаше разговора, подхващайки оттук-оттам хиляди нищожни и приятни теми. Той беше запален по историята на Франция и призна пред нея, че прекарва голяма част от времето си в килиите на Луи XI, във вестибюла на Франсоа I, на масата на вандейските селяни от Средновековието или в портиерната на Мария-Антоанета — жена, към която хранеше истинска страст. Тя подхвърляше тема или епоха, а той й съобщаваше куп пикантни подробности. Костюмите, дворцовите интриги, стойността на данъка върху солта или родословието на Капетингите.