Беше много забавно.
Камий имаше чувството, че е в интернетския сайт на Ален Деко♦.
♦ Ален Деко — автор и водещ на многобройни френски телевизионни предавания, свързани с историята. — Б.пр.
Едно щракане с мишката — малко резюме.
— А, вие сте учител или нещо подобно?
— Не, аз… Искам да кажа, че аз… Работя в един музей…
— Значи сте уредник?
— Каква силна дума наистина! Не, занимавам се по-скоро с търговската част…
— Така значи — кимна тя с разбиране. — Това сигурно е увлекателно… В кой музей?
— Зависи, обикалям… А вие?
— О, аз… При мен не е толкова интересно, уви, работя по офиси…
Забелязвайки покрусената й физиономия, той прояви достатъчно такт да не се задържа върху тази тема.
— Имам хубаво бяло сирене и бихме могли да го хапнем с кайсиев конфитюр, какво ще кажете?
— С удоволствие! А вие?
— Благодаря, всички тези руски нещица ме заситиха…
— Не сте особено дебела… — Страхувайки се да не е казал нещо обидно, той веднага добави: — Но сте… ъъ… грациозна… Вашето лице ми напомня за това на Диана дьо Поатие…
— Тя красива ли е била?
— О! Повече от красива! — Той изведнъж поруменя. — Аз… Вие… Никога ли не сте ходили в замъка Анет?
— Не.
— Би трябвало… Това е прекрасно място, което й е било подарено от нейния любовник, крал Анри Втори…
— Така ли?
— Да, много е красиво, нещо като химн на любовта, където преплетените им инициали са навсякъде. По камъка, мрамора, чугуна, дървото и дори на гроба й. А е и вълнуващо… Ако си спомням добре, бурканчета с балсами и четките й за коса са още на мястото си, в банята. Някой ден ще ви заведа там…
— Кога?
— През пролетта може би?
— На пикник?
— Това се разбира от само себе си…
Замълчаха за миг. Камий се опита да не забелязва пробитите му обувки, а Филибер — многото петна от влага по стените. Съсредоточиха се главно върху пиенето на водка на малки глътчици.
— Камий?
— Да.
— Наистина ли живеете непрекъснато тук?
— Да.
— Но ъъ… за ъъ… Накратко… Тоалетната…
— На стълбищната площадка е.
— Аа!
— Искате да я посетите ли?
— Не, не, само се чудех.
— Да не се притеснявате за мен?
— Не, всъщност… да… Тук е… ами толкова е спартанско…
— Много сте мил… Но аз се чувствам добре. Добре съм, уверявам ви, а и сега си имам чудесна камина!
Той вече не изглеждаше толкова ентусиазиран.
— На колко сте години? Ако не е твърде недискретно, разбира се…
— На двайсет и шест. През февруари ще направя двайсет и седем…
— Като малката ми сестра…
— Вие имате сестра?
— Не една, шест!
— Шест сестри!
— Да. И един брат…
— И живеете сам в Париж?
— Да, впрочем с моя съквартирант…
— Добре ли се разбирате?
Тъй като той не отговори, тя настоя:
— Или не много добре?
— Да, да… разбираме се! А и, така или иначе, изобщо не се виждаме…
— А-а…
— Да кажем, че тук не прилича особено на замъка Анет, това е!
Тя се засмя.
— Той работи ли?
— Само това прави. Работи и спи, спи и работи. А когато не спи, води момичета… Странна особа, която умее да се изразява само с крясъци. Трудно ми е да разбера какво толкова му харесват. Абе имам си нещо наум по въпроса, но хайде…
— Какво работи?
— Готвач е.
— Така ли? Е, сигурно поне ви готви хубави манджички?
— Никога. Никога не съм го виждал в кухнята. Освен сутрин, когато измъчва бедната ми кафеварка…
— Той приятел ли ви е?
— Дявол да го вземе, не! Открих го чрез обява — малка бележка на тезгяха на отсрещната хлебарница: Млад готвач от „Вер Галан“ търси стая за следобедна почивка между две смени. В началото идваше само за по няколко часа през деня, а сега е тук…