— Това притеснява ли ви?
— Няма такова нещо! Всъщност аз му предложих… Защото, ще видите, в случая, при мен е малко прекалено широко… Пък и той знае да прави всичко. На мен, който не съм в състояние да сменя една крушка, това ми е много удобно… Той умее всичко и е закоравял мошеник, казвам ви… Откак е при мен, сметката за електричество се стопи като сняг на слънце…
— Да не е подправил брояча?
— Той подправя всичко, до което се докосне, струва ми се… Не знам какво представлява като готвач, но като домашен майстор е ненадминат. И тъй като при мен всичко се руши… Не… аз все пак много го харесвам… Никога не съм имал възможност да разговарям с него, но имам усещането, че той… Всъщност изобщо не знам… Понякога ми се струва, че живея под един покрив с мутант…
— Като в Пришълецът?
— Моля?
— Не. Нищо.
Тъй като Сигърни Уивър никога не беше имала вземане-даване с крал, Камий предпочете да се откаже от тази история…
После разчистиха заедно. Като видя мъничката й мивка, Филибер я помоли настоятелно да вземе съдовете и да ги измие у дома си. Тъй като неговият музей не работеше в понеделник, на следващия ден нямало какво друго да прави…
Разделиха се тържествено.
— Следващия път вие ще дойдете у нас…
— С удоволствие.
— Но аз за съжаление нямам камина…
— Ех! Не всички са такива късметлии да имат къщичка в Париж…
— Камий?
— Да.
— Ще се пазите, нали?
— Ще се опитам. Но и вие също, Филибер…
— Аз… А…
— Какво?
— Трябва да ви кажа… Истината е, че всъщност не работя в никакъв музей, знаете ли… По-скоро извън… Ами просто в магазините… Аз… Продавам пощенски картички…
— А аз всъщност не работя в някой офис, знаете ли… По-скоро извън него… Аз чистя…
Те си размениха по една фаталистична усмивка и се разделиха много засрамени.
Засрамени и облекчени.
Това бе една твърде сполучлива вечеря по руски.
12
— Какво е това?
— Не се безпокой, това е големият благородник…
— Ама какви ги върши? Като че смята да наводни кухнята…
— Остави го, пука ти… Ела насам…
— Не, остави ме…
— Хайде, ела, какво има… Ела… Защо не си свалиш тениската?
— Студено ми е.
— Ела, ти казвам.
— Той е доста странен, нали?
— Абсолютно е побъркан… Само ако го беше видяла как излезе одеве — с бастуна и клоунската си шапка… Помислих, че отива на карнавал…
— А къде е отивал?
— На среща с момиче, мисля.
— Момиче!
— Аха, мисля, не съм сигурен… Пука ни… Хайде, обърни се, по дяволите…
— Остави ме.
— Ей, Орели, ставаш досадна в края на краищата…
— Орелия, не Орели.
— Орелия, Орели, все едно е. Добре… А чорапите си, и тях ли няма да свалиш през цялата нощ?
13
Макар че беше категорично забранено, strictly forbidden, Камий слагаше дрехите си върху горната страна на камината, оставаше възможно най-дълго в леглото, обличаше се под завивката и затопляше копчетата на джинсите си с ръце, преди да ги обуе.
Лентата от PVC май не вършеше особена работа и й се наложи да смени мястото на матрака, за да не усеща ужасното течение, което сякаш пробиваше челото й. Сега леглото стоеше срещу вратата и беше много досадно на влизане и излизане. Тя непрекъснато го местеше от едното място на другото, за да може да се обърне. Каква мизерия, мислеше си, каква мизерия… А и… предаде се, вече пишкаше в мивката, държейки се за стената, за, да не би да я изкърти. Колкото до банята, не беше за говорене…
Следователно — беше мръсна. Е, може би не точно мръсна, но не чиста както обикновено. Веднъж два пъти седмично ходеше у Кеслерови, когато беше сигурна, че няма да ги завари. Знаеше кога идва домашната им прислужница, която с въздишка й подаваше голяма хавлиена кърпа. Никого не можеше да излъже. Винаги си тръгваше с нещо дребно за хапване или с някоя допълнителна завивка… Все пак един ден Матилда успя да я сгащи, докато си сушеше косата.
— Не искаш ли да се върнеш да живееш тук за малко? Може отново да се настаниш в стаята си?
— Не, благодаря ви, благодаря и на двама ви, но няма нужда. Добре съм.
— Рисуваш ли?
Камий затвори очи.
— Да, да…
— Как вървят нещата? Имаш ли нужда от пари? Дай ни нещо, Пиер би могъл да ти отпусне аванс, знаеш…
— Не. Нямам нищо завършено, засега…
— А всички платна, които са у майка ти?