На петия етаж обаче във всяка стая и всеки път трябваше да се изпълни един доста досаден церемониал: почистване на кошчетата и пепелниците, събиране на отпадъците при машините за унищожаване на документи, избърсване на бюрата с изричното разпореждане да не се пипа нищо, дори и един кламер да не се премести. Освен това трябваше да се минат и малките прилепени салони и кабинетите на секретарките. Тези мръсници лепяха бележки навсякъде, като че ги пишеха на собствената си чистачка, а всъщност не бяха в състояние да си наемат такава у дома… И не забравяйте това, не забравяйте онова, и последния път бяхте разместили тази лампа и бяхте счупили това, и дрън-дрън-дрън… Подобни забележки страшно дразнеха Карин и Самиа, но Камий гледаше на тях с абсолютно безразличие. Когато някое писъмце беше особено рязко, тя пишеше отдолу: Аз не разбира френски, и го залепваше отново точно в средата на екрана.
На долните етажи белите якички все пак се стараеха да слагат малко ред в хаоса, но на петия намираха за по шик да си оставят всичко отгоре. Просто за да покажат, че са страшно заети, че със сигурност са си тръгнали пряко волята, но всеки момент може да се върнат на поста си и да поемат отново отговорностите на Велики Управляващи този свят. Добре, защо не, въздишаше Камий. Приемам, че всеки си има своите илюзии… Ала имаше един там, в самия край на коридора отляво, който вече й лазеше по нервите. Голяма клечка или не, този тип беше прасе и това започваше да й дотяга. Освен че беше мръсен, кабинетът му излъчваше пренебрежение.
Десет пъти, сто пъти може би беше изпразвала и изхвърляла безбройните чашки, в които винаги плуваха по няколко фаса. Беше събирала парчета от престояли сандвичи дори без да се замисли. Но тази вечер — не. Точно сега нямаше желание. Така че събра всички отпадъци на този чешит: използвани лепенки със залепени по тях косми, залепените на ръба на пепелника му дъвки, разпилените къде ли не кибритени клечки и книжни топчета. Струпа ги на малка купчинка върху красивата му зеброподобна подложка на бюрото и написа бележка: Господине, вие сте прасе и ви моля оттук нататък да оставяте работното си място възможно най-чисто. P. Р. Погледнете в краката си, където е поставено това тъй удобно и полезно нещо, наречено кошче за боклук… Камий украси тирадата си със злобна рисунка, на която се виждаше малко прасе в строг костюм с жилетка, наведено да види каква ли чудатост се крие под бюрото му. След това отиде при колежките си, за да им помогне да приключат с общото помещение.
— Защо се хилиш? — почуди се Карин.
— Ей така.
— Ти наистина си странна…
— Къде ще работим след това?
— Стълбите на Б…
— Пак ли? Нали току-що ги изчистихме!
Карин сви рамене.
— Отиваме ли?
— Не. Трябва да изчакаме Супер Жози за доклада.
— Доклад за какво?
— Не знам. Май използваме твърде много препарати…
— Хайде бе… Оня ден не слагахме достатъчно… Ще изпафкам една навън, идваш ли?
— Прекалено е студено…
Камий излезе сама и се облегна на една улична лампа.
„…02–12–03… 00:34… — 4°С…“ се нижеше по светлинното табло на витрината на някаква оптика.
Тогава разбра какво трябваше да отговори на Матилда Кеслер одеве, когато я попита с известно раздразнение в гласа с какво се занимава в този момент.
„…02–12–03… 00:34… — 4°С…“
Ето.
Това е.
17
— Знам! Много добре знам! Но защо драматизирате всичко така? Това не е нещо особено в края на краищата!
— Чуй ме, мили мой Франк, първо, ще ми говориш с друг тон и, второ, ти не си човекът, който ще ме учи какво да правя. Аз почти дванайсет години се занимавам с нея, минавам да я видя няколко пъти седмично, водя я в града и се грижа за нея. Повече от дванайсет години, чуваш ли ме? И досега не може да се каже, че си взимал много участие… Никога не си ми благодарил, нито пък си проявявал признателност, никога нищо. Дори предишния път, когато отидох с нея в болницата и в началото я посещавах всеки ден, и през ум не ти мина да ми звъннеш по телефона или да ми изпратиш цветя, а? Добре, така е добре, не го правя за теб, а за нея. Защото баба ти е хубав човек… Хубав, разбираш ли? Аз не те осъждам, моето момче, ти си млад, живееш далече и си имаш свой собствен живот, но понякога, знаеш ли, всичко това ми дотежава. Дотежава ми… Аз също си имам семейство, грижи и дори дребни здравословни проблеми. Така че, казвам ти го съвсем ясно: сега трябва ти сам да си поемеш отговорността…