— Искате да й съсипя живота и да я вкарам в капана само защото е забравила една тенджера на огъня, така ли?
— Хайде сега! Говориш за нея като за куче!
— Не, не говоря така! Вие много добре знаете за какво говоря! Прекрасно разбирате, че ако я затворя в старчески дом, тя няма да издържи на удара! По дяволите! Много добре видяхте каква комедия ни разигра последния път!
— Не е задължително да бъдеш груб, знаеш ли?
— Извинете ме, госпожо Кармино, извинете ме… Обаче вече не знам на кой свят се намирам… Аз… Не мога да й причиня това, разбирате ли? За мен то ще бъде все едно да я убия…
— Ако тя остане самотна, сама ще се убие…
— И какво? Няма ли да бъде по-добре?
— Така виждаш нещата ти, но аз няма да участвам в тази игра. Ако пощальонът не беше се появил в подходящия момент оня ден, цялата къща щеше да изгори, а проблемът е, че той няма да бъде винаги там, тоя пощальон… Аз също, Франк… Не бих могла… Много тежко стана вече… Много отговорно… Всеки път, когато пристигам у вас, се питам какво ще заваря, а в дните, когато не минавам, не мога да заспя. Когато й се обаждам по телефона и тя не отговаря, се поболявам и в края на краищата отивам, за да видя как е. От произшествието насам се побърка — вече не е същата. По цял ден се размотава по пеньоар, вече не яде, не говори, не си чете пощата… Ето, вчера пак я намерих по комбинезон в градината… Беше съвършено замръзнала, бедната… Не, аз вече не мога да си гледам живота, непрекъснато си представям най-лошото… Не можем да я оставим така… Не можем. Трябва да направиш нещо…
— …
— Франк? Ало? Франк, чуваш ли ме?
— Да…
— Трябва да се примириш, момчето ми…
— Не. Може да я натикам в старчески дом, защото нямам избор, но не ме карайте да се примиря — това е невъзможно.
— Капан, гробница, старчески дом… Защо не казваш просто „дом за самотни възрастни“?
— Защото много добре знам как ще свърши това…
— Не говори така, има много добри места. Майката на мъжа ми например, ами тя…
— А вие, Ивон? Не можете ли да започнете сериозно да се грижите за нея? Ще ви плащам… Ще ви дам колкото поискате…
— Не, това е много любезно, но не, твърде стара съм. Не желая да се занимавам с това, а си имам и своя Жилбер, за когото трябва да се грижа… Тя има нужда да бъде под медицинско наблюдение…
— Мислех, че сте приятелки.
— Така е.
— Тя ви е приятелка, но не се притеснявате да я бутнете в гроба…
— Франк, веднага си вземи думите назад!
— Всички сте еднакви… Вие, майка ми, другите, всички! Казвате, че обичате хората, но щом стане дума да си запретнете ръкавите, изчезвате…
— Моля те, не ме слагай в един кюп с майка ти! А-а, само това не! Колко си неблагодарен, моето момче… Неблагодарен и лош!
Тя затвори.
Часът бе само три следобед, но той разбра, че няма да може да заспи.
Беше изтощен.
Удари по масата, после по стената, заудря навред по всичко, което му беше подръка.
Преоблече се, за да отиде да тича. Навън се стовари на първата пейка.
Първо само леко простена, като че някой току-що го беше ощипал, после цялото му тяло го изостави. Започна да трепери от главата до петите, гърдите му се разцепиха на две и оттам се изтръгна чудовищно ридание. Не искаше, не искаше, по дяволите. Но вече не бе в състояние да се контролира. Заплака като голямо бебе, като някой нещастник, като мъж, канещ се да съсипе единствения човек на света, който някога го е обичал. Когото той някога е обичал.
Беше се свил на две, притиснат от тъгата, и целият оплескан със сополи.
Когато най-после прие, че нищо не може да направи, за да спре това, той си нави пуловера около главата и скръсти ръце.
Болеше го, беше му студено, срамуваше се.
Остана под душа със затворени очи и протегнато лице, докато свърши топлата вода. Докато се бръснеше, се поряза, защото нямаше смелостта да стои пред огледалото. Не искаше да мисли за това. Не сега. Вече не. Преградите бяха крехки и ако се отпуснеше, хиляди картини щяха да изпълнят главата му. Той никога не беше виждал своето бабче другаде, освен в къщата. В градината сутрин, в кухнята през останалото време или седнала до леглото му вечер…
Когато беше дете, страдаше от безсъние, имаше кошмари, пищеше, викаше я и я уверяваше, че щом тя затвори вратата, краката му влизат в дупка и той трябва да се хване за пръчките на леглото, за да не ги последва. Учителките му й бяха предложили да се консултира с психолог, съседките клатеха тежко глава и я съветваха по-скоро да го заведе на знахар, който да му оправи нервите. Колкото до нейния мъж, той се мъчеше да й попречи да се качва. „Ти си тази, която го глези“, казваше той. Или пък: „Ти си тази, която разваля момчето! Хай да му се не види, просто не бива да го обичаш толкова! Трябва да го оставиш да поциври малко, първо ще пишка по-малко и ще видиш, че все пак ще заспи…“