— Колко скъпо?
— Повече от един милион месечно…
— Аа… Чакайте, Ивон, за какви пари става дума тук? Сега сме в евро…
— О, в евро… Аз ти говоря както съм си свикнала. За хубав дом трябва да се броят по един милион стари франка месечно…
— …
— Франк?
— Толкова… Ами аз толкова изкарвам…
— Трябва да отидеш в социалната служба, за да поискаш парична помощ за настаняване в дом, да провериш каква е била пенсията на дядо ти и после да подадеш съответните документи за искане на ППИ…
— Какво е ППИ?
— Това е помощ за инвалиди, за хора, които не могат без придружител.
— Но… Тя не е пълен инвалид, нали?
— Не, но ще трябва да се включи в играта, когато й изпратят експерт. Не бива да изглежда особено добре, иначе няма да дадат много…
— О, по дяволите, каква бъркотия… Извинете.
— Ушите ми са запушени.
— Изобщо няма да имам време да попълня всички тези документи… Ще можете ли малко да ми помогнете?
— Не се безпокой, ще повдигна въпроса в клуба следващия петък и съм сигурна, че ще успея!
— Благодаря ви, госпожо Кармино!
— Какво говориш… Това е най-малкото, което мога да направя, хайде…
— Ами добре, аз ще вървя да бачкам…
— Изглежда, вече работиш като майстор-готвач?
— Кой пък ви е казал това?
— Госпожа Мандел…
— А-а…
— Олеле, само ако знаеш… Какви ги изприказва още! Направил си им див заек по кралски, онази вечер…
— Вече не си спомням.
— Тя обаче си спомня, можеш да ми вярваш! Франк?
— Да?
— Знам, че това не ми влиза в работата, но… Майка ти?
— Какво майка ми?
— Не знам, но си мислех, че може би трябва и с нея да се поговори… Тя може би ще успее да ти помогне да платиш…
— Сега вие ме обиждате, Ивон, нали я познавате все пак…
— Знаеш ли, хората понякога се променят…
— Не и тя…
— Не. Не и тя… Добре, тръгвам, бързам…
— Довиждане, моето момче.
— Ей?
— Да.
— Опитайте да намерите нещо не толкова скъпо все пак…
— Ще сторя каквото мога, ще ти кажа…
— Благодаря.
Денят беше толкова студен, че на Франк му стана приятно, когато се оказа отново на топло в кухнята каторга. Майстор-готвачът беше в настроение. Непрекъснато връщаха хора, защото местата бяха заети, и току-що беше научил, че местното списание ще публикува похвална статия за тях.
— Времето е студено, деца мои. Май тази вечер ще ни се наложи да вадим от гъшия дроб и старите вина! О, край на салатите, винегретите и всички тези глупости! Наистина край! Искам да е хубаво и благо, и клиентите да излизат оттук с десет пъти по-добро настроение! Хайде! Да се залавяме, момчета!
19
Камий едва слезе по стълбите. Мускулите й се бяха схванали и я измъчваше ужасна мигрена. Като че някой бе забил нож в дясното й око и се забавляваше да завърта лекичко острието при най-малкото движение. Когато стигна във фоайето, тя се опря на стената, за да се задържи изправена. Трепереше, задушаваше се. За миг помисли да се върне и да легне, но идеята да изкачи отново седемте етажа й се стори още по-непоносима от тази да отиде на работа. Поне в метрото би могла да седне…
В момента, в който минаваше през вратата, тя се сблъска с нещо, подобно на мечка. Това беше съседът й, облечен в дълга шуба.
— О, извинете, господине — каза тя, — аз…
Той вдигна очи.
— Камий, вие ли сте?
Тъй като нямаше смелостта да започне какъвто и да било разговор, се промуши под ръката му.
— Камий! Камий!
Тя кимна с глава иззад шала си и ускори крачка. Това усилие скоро я накара да се облегне на първия стълб, за да не падне.
— Камий, как сте? Боже мой, но… Какво сте направили с косата си? Ох, ама как само изглеждате ако знаете… Колко ужасно изглеждате! А косата ви? Толкова красивата ви коса…
— Трябва да вървя, хайде, вече съм закъсняла…
— Навън е невероятно студено, приятелко моя! Не ходете гологлава, защото може да умрете… Ето, вземете поне ушанката ми…
Камий направи усилие да се усмихне.
— И тя ли принадлежеше на чичо ви?
— Не, дявол да го вземе! По-скоро на моя прадядо, този, който придружил онзи дребен генерал по време на военните му походи в Русия…
Той нахлупи шапката си до веждите й.
— Искате да кажете, че това чудо е взело участие в битката при Аустерлиц? — насили се да се пошегува Камий.
— Съвършено точно! И в Березина също, уви… Но вие сте много бледа… Сигурна ли сте, че се чувствате добре?
— Само малко съм уморена…