— Кажете ми, Камий, не ви ли е твърде студено там горе?
— Не знам… Добре, аз… Ще тръгвам… Благодаря за шапката.
Топлината в мотрисата я накара да се унесе, тя заспа и се събуди едва на последната спирка. Седна във влакчето за обратната посока и нахлупи кожената ушанка върху очите си, за да поплаче от изтощение. О, това изкопаемо вонеше ужасно…
Когато най-после слезе там, където трябваше, пронизващият студ бе толкова непоносим, че й се наложи да седне под навеса на автобусната спирка. В един момент направо легна на пейката и помоли някакъв младеж да й хване такси.
Качи се до таванската стаичка почти по колене и се просна на матрака. Не й стигна смелостта да се съблече и за секунда си помисли дали да не умре незабавно. Кой щеше да научи? Кой щеше да се разтревожи? Кой щеше да заплаче за нея? Тресеше я от температурата и потта я обгърна като леден саван.
20
Филибер се пробуди към два часа през нощта и стана да изпие чаша вода. Плочките на пода в кухнята бяха заледени и вятърът блъскаше страшно по стъклата на прозореца. Той се загледа за миг към опустелия булевард, шепнейки запомнени от детството стихчета: Дойде зимата, убиец на бедняците… Външният термометър показваше минус шест и той не можа да не си помисли за онази дребна женица там горе. Дали спеше? И какво беше сторила с буйната си коса тази нещастница?
Трябваше да направи нещо. Не можеше да я остави така. Да, но неговото възпитание, добрите му обноски, неговата тактичност най-накрая го омотаха в безкрайни обсъждания…
Беше ли наистина прилично да безпокои едно младо момиче посред нощ? Как ли щеше да го приеме тя? И после може да не е сама в края на краищата? А ако е гола? О, не… Той предпочете да не мисли за това… И както в „Тентен“♦, ангелът и демонът започнаха да се препират на съседната възглавница.
♦ „Tintin“ — поредица френски комикси. — Б.пр.
Впрочем… Героите бяха малко по-различни…
Някакъв станал на ледена шушулка ангел казваше: „Ама вижте, тази малката умира от студ…“, а другият със стиснати криле му възразяваше: „Много добре разбирам, приятелю, но така не се прави. Ще отидете да видите как е утре сутринта. Сега спете, моля ви.“
Той изслуша малката им разправия, без да се намесва, завъртя се десет-двайсет пъти, помоли ги да млъкнат и най-накрая им открадна възглавницата, за да не ги чува повече.
В три часа и петдесет и четири минути Филибер машинално потърси чорапите си в тъмното.
Лъчът светлина, който се процеждаше под вратата й, му вдъхна кураж.
— Госпожице Камий? — После, съвсем малко по-силно: — Камий? Камий? Аз съм, Филибер…
Никакъв отговор. Той опита още веднъж, преди да се върне. Беше вече в края на коридора, когато чу приглушен звук.
— Камий, там ли сте? Притеснявах се за вас и… Аз…
— … вратата… отворена… — простена тя.
Таванчето беше като фризер. Той едва влезе заради матрака и се спъна в купчина дрехи. Застана на колене. Повдигна една завивка, още една, после юрган и накрая откри лицето й. Тя беше мокра.
Той постави ръката си на челото й.
— Ама вие горите! Не можете да останете така… Не тук… Не и съвсем сама… А вашата камина?
— … не можах да събера кураж да я преместя…
— Ще ми позволите ли да ви взема със себе си?
— Къде?
— У дома.
— Нямам желание да помръдна…
— Ще ви нося на ръце.
— Като принца от приказките?
Той й се усмихна:
— Хайде сега, толкова ви тресе, че вече бълнувате…
Той издърпа матрака в средата на стаята, развърза тежките й обувки и я вдигна възможно най-неделикатно.
— Уви, не съм толкова силен като истински принц… Ъъ… Може ли да се опитате да сложите ръката си около врата ми, ако обичате?
Тя отпусна глава на рамото му и той се обърка от киселата миризма, която излъчваше вратът й.
Отвличането беше катастрофално. Той удряше своята красавица на завоите и едва не падаше на всяко стъпало. За щастие се беше сетил да вземе ключа от задната врата и трябваше да слезе само три етажа. Мина през слугинското помещение, кухнята, за малко не я изпусна поне десет пъти в коридора и най-накрая я положи върху леглото на леля Едме.
— Чуйте ме, трябва малко да ви посъблека, предполагам… Аз… Ами вие… Ами много е притеснително, това е…
Тя бе затворила очи.
Добре, добре.
Филибер Марке дьо ла Дюрбелиер се намираше в много критично положение.
Той си помисли за подвизите на своите прадеди, ала Конвентът от 1793 г., превземането на Шоле, смелостта на Катлино и мъжеството на Ла Рошжаклен изведнъж започнаха да му изглеждат като нещо твърде незначително…