Сърдитият ангел сега беше кацнал над рамото му с наръчника на Баронеса Стаф♦ под мишницата си. Той се наслаждаваше до насита: „И така, приятелю, вие сте доволен от себе си, нали? О! Ето го нашия храбър рицар! Моите поздравления, наистина… И сега? Какво ще правим сега?“ Филибер беше напълно объркан. Камий прошепна:
♦ Наръчник от правила за добро поведение и хигиена на младите момичета от XIX в. — Б.пр.
— … жадна…
Нейният спасител се втурна към кухнята, но другият досадник го чакаше на ръба на мивката: „Ами да! Ами продължавайте… А какво става с дракона? Няма ли да идете да се преборите и с дракона?“ — „О, пак ли ти, я млъкни!“, отговори му Филибер. Не можа да си се начуди, но тръгна обратно към леглото на своята болна малко поуспокоен. В края на краищата не беше толкова сложно. Франк наистина имаше право: понякога една хубава ругатня вършеше повече работа от някоя дълга реч. Така ободрен, той й даде да пие и се престраши да я съблече.
Това не беше лесно, защото тя бе по-увита с дрехи от глава лук. Първо й махна палтото, после дънковото сако. Следваше един пуловер, после втори, поло и накрая нещо като риза с дълъг ръкав. Добре, каза си той, не бива да я оставям с нея, тя буквално може да се изцеди, толкова е мокра… Добре, още по-зле, ще й видя… Ами сутиенът й… Ужас! Боже, помогни ми! Тя не носела! Бързо, той покри гърдите й с чаршафа. Добре… Долната част сега… Беше му по-удобно, защото можеше да действа опипом, минавайки под завивката. Той дръпна с всички сили крачолите на панталона й. Хвала на бога, бикините не се изхлузиха с него…
— Камий? Ще съберете ли сили да вземете душ?
Без отговор.
Филибер поклати глава неодобрително, отиде в банята, напълни една кана с топла вода, в която сипа малко одеколон, и се въоръжи с тривка.
Смелост, войнико!
Отметна чаршафа и първо я затърка с крайчеца на хавлиената ръкавица, а после още по-храбро.
Обтри й главата, врата, лицето, гърба, подмишниците, гърдите, щом трябваше, а и можеше ли да се нарекат това гърди впрочем? Корема и краката. За останалото, бога ми, ще се оправи сама… Той изстиска тривката и я сложи върху челото й.
Сега му трябваше аспирин… Дръпна толкова силно кухненското чекмедже, че разсипа цялото му съдържание на пода. Пусто да остане! Аспирин, аспирин…
Франк стоеше на прага на вратата и се чешеше под корема с мушната под тениската ръка.
— Уаау — каза той, прозявайки се. — Какво става тук? Каква е тази бъркотия?
— Търся аспирин…
— В долапа…
— Благодаря.
— Главата ли те цепи?
— Не, за една приятелка…
— За твойта дружка от седмия етаж ли?
— Да.
Франк се подсмихна.
— Чакай, да не си бил там с нея? Бил си там горе?
— Да. Дръпни се, моля те…
— Стига, не ти вярвам… Добре, значи вече не си девствен!
Неговите подигравки продължиха да го преследват и в коридора:
— Ей! Тя май ти прави номера с мигрената още от първата вечер, така ли? По дяволите, зле си, МОЙ човек…
Филибер затвори вратата зад себе си, обърна се и промърмори отчетливо:
— И ти млъкни…
Малко изчака, докато хапчето се разтвори добре, после я обезпокои за последен път. Стори му се, че я чува да прошепва: „Татко…“ Освен ако не беше „тц… тц…“, защото може би вече не беше жадна. Не разбираше.
Той навлажни отново тривката и я постави на челото й, подпъхна добре завивките под тялото й и остана още малко.
Смаян, уплашен и горд от себе си.
Да, горд от себе си.
21
Камий се събуди от музиката на „Ш“. Първо си помисли, че е у Кеслерови, и отново се унесе. Не, обърка се тя, не, това изобщо не беше възможно… Нито Пиер, нито Матилда, нито прислужницата им нямаше да надънят Боно с пълна сила по този начин. Има нещо, което не се връзва тук… Тя бавно повдигна клепачи, изпъшка от болката в главата си и изчака да разпознае нещо в полумрака.
Ама къде се намира? Какво…
Обърна глава. Тялото й отказа да се подчини. Мускулите, ставите и малкото останала плът не искаха да направят и най-малкото движение. Стисна зъби и се надигна едва-едва. Тресеше я отново и цялата плуваше в пот.
Кръвта й туптеше в слепоочията. Неподвижна и със затворени очи, Камий изчака болката да попремине.
После внимателно отвори очи и установи, че се намира в суперстранно легло. Светлината едва се прокрадваше през процепите на вътрешни капаци, а от всяка страна висяха окаяно огромни, наполовина откачени от корниза кадифени пердета. Отсреща имаше мраморна камина, над която се виждаше нашарено от петна огледало. Стените на стаята бяха покрити с тапети на цветя, но не можеше да различи добре цвета им. Навсякъде имаше картини. Портрети на облечени в черно мъже и жени, които също като нея изглеждаха учудени от присъствието й. После Камий се обърна към нощното шкафче и забеляза много красива гравирана гарафа до чаша от горчица „Скубиду“. Умираше от жажда, а гарафата беше пълна с вода, но не посмя да я докосне — в кой ли век са я напълнили?