Къде се намираше, да му се не види, и кой я беше пренесъл в този музей?
До ниския свещник бе сложена сгъната на две бележка:
Не посмях да ви обезпокоя сутринта. Отивам на работа. Ще се върна към седем часа. Дрехите ви са подредени върху креслото. В хладилника има патица и бутилка с минерална вода до леглото.
Филибер? Ама какво търсеше тя в леглото на това момче?
Помощ!
Сега Камий се концентрира, за да си припомни откъслеците от малко вероятно блудство, но спомените й не можеха да стигнат по-далеч от булевард „Брюн“… Беше се сгънала на две под козирката на автобусна спирка и умоляваше висок мъж с тъмно палто да й извика такси… Това Филибер ли беше? Не, и все пак… Не, не беше той, щеше да си го спомни…
Някой изключи музиката. Тя чу още крачки, мърморене, затръшване на една, после на втора врата и след това нищо… Тишина…
Трябваше спешно да отиде до тоалетната, но почака още малко, мъчейки се да долови някакъв шум. Чувстваше се изтощена само от идеята, че трябва да размърда бедното си тяло.
Избута чаршафите и повдигна пухената завивка, която й се стори, че тежи колкото мъртво магаре.
Когато докосна с крак пода, пръстите й се сгърчиха. Два ориенталски чехъла от шевро я чакаха в края на килима. Тя стана и тогава видя, че е облечена с горнище на мъжка пижама. Нахлузи бързо пантофите и си наметна дънковото яке.
Завъртя съвсем леко дръжката и се оказа в безкраен, много тъмен коридор, дълъг поне петнайсет метра.
Започна да търси тоалетната…
Не, това беше долап, а тук — детска стая с две легла едно до друго и един прояден от молци люлеещ се кон… Тук пък… Не можа да определи… Може би кабинет? Имаше толкова книги, сложени на маса до прозореца, че светлината едвам проникваше. Сабя и дълъг бял шал висяха на стената, както и конска опашка, закачена на месингова халка. Истинска опашка от истински кон! Наистина, доста особена реликва.
Тук! Тоалетната!
Вратата беше дървена, както и дръжката на казанчето. Като се вземе предвид възрастта й, клозетната чиния сигурно бе видяла поколения от задници в кринолини… Отначало Камий малко се поколеба, но не, всичко си работеше отлично. Само дето шумът от казанчето беше смущаващ. Като че върху главата й се изля целият Ниагарски водопад…
Виеше й се свят, но тя продължи обиколката си, за да открие поне кутийка аспирин. Влезе в стая, в която цареше неописуем хаос. Навред безразборно бяха разхвърлени дрехи, списания, празни метални кутийки и различни хвърчащи листчета: фишове от заплата, технически описания на кухни, ръководство за поддържане на GSXR, както и разнообразни финансови книжа. Върху красивото легло в стил Луи XIV беше постлан отвратителен пъстър пухен юрган, а по фината мозайка на нощното шкафче чакаха такъми за пушене на наркотици. Добре, вътре миришеше на лисичарник…
Кухнята се намираше в самия край на коридора. Представляваше студена, сива, тъжна стая със стари светли плочки и черни декоративни гвоздеи на пода. Кухненските плотове бяха мраморни, а почти всички шкафове — празни. Нищо, като изключим шумното присъствие на античен хладилник, не можеше да породи предположението, че тук живеят хора… Тя намери тубичката с хапчета, взе чаша от мивката и седна на един стол. Височината до тавана беше главозамайваща, а вниманието й привлече бялото по стените. Това трябва да беше много стара оловна боя, покрила се през годините с мека патина. Нямаше повредени места, нито пък избледняване — беше си бяло като мляко с ориз или друг безвкусен столски десерт… Тя смеси наум няколко цвята и си обеща някой ден да се върне с две-три тубички, за да разбере как стоят нещата. Изгуби се в апартамента и си помисли, че никога няма да открие отново своята стая. Когато я намери, веднага се строполи на леглото съвършено изтощена. За миг й мина през ума да се обади на оная бъбривка от „Туклиин“, но веднага заспа.
22
— Как сте?
— Вие ли сте, Филибер?
— Да.
— Да не съм във вашето легло?
— В моето легло? Ама, ама… Ама не, хайде сега… Аз никога…