— Къде съм?
— В покоите на леля Едме, леля Ме за близките… Как се чувствате, скъпа моя?
— Изтощена. Имам чувството, че ме е газил валяк…
— Извиках лекар…
— О, ама защо, не биваше!
— Не биваше ли?
— О… А всъщност, да… Добре сте направили… Така или иначе, ще ми трябва болничен лист за работата…
— Сложих супа да се топли…
— Не съм гладна…
— Ще се насилите. Трябва малко да се посъвземете, инак тялото ви няма да има сили да изтласка вируса извън границите… Защо се усмихвате?
— Защото говорите, като че ли става дума за Стогодишната война…
— Тази ще бъде малко по-кратка, надявам се! А, ето, чувате ли? Това сигурно е лекарят…
— Филибер?
— Да?
— Нямам нищо тук… Нито чекова книжка, нито пари, нищо…
— Не се тревожете. По-късно ще се оправим… Когато дойде моментът за мирния договор…
23
— И така?
— Тя спи.
— А-а?
— Тя член на семейството ви ли е?
— Приятелка…
— Каква приятелка?
— Ами тя ми е… съседка, всъщност с-съседка и приятелка — оплете се Филибер.
— Добре ли я познавате?
— Не. Не много добре.
— Сама ли живее?
— Да.
Лекарят се намръщи.
— Нещо безпокои ли ви?
— Може и така да се каже… Имате ли маса? Къде бих могъл да седна?
Филибер го заведе в кухнята. Лекарят извади кочан с рецепти.
— Знаете ли как се казва?
— Фок, мисля…
— Мислите или сте сигурен?
— Години?
— Двайсет и шест.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Работи ли?
— Да, във фирма по поддръжка.
— Моля?
— Тя чисти канцеларии…
— За една и съща ли говорим? За жената, която спи в голямото легло с украшения в края на коридора?
— Да.
— Знаете ли какво е работното й време?
— Тя работи през нощта.
— През нощта?
— Всъщност вечерта… когато канцелариите се опразват…
— Изглеждате притеснен? — осмели се Филибер.
— Така е. Вашата приятелка е съвсем на края… На края на силите наистина… Бяхте ли го забелязали?
— Не, всъщност да… Ясно виждах, че не изглежда особено добре, но аз… Всъщност аз не я познавам твърде, разбирате ли, аз… Отидох да я видя миналата нощ, защото тя няма отопление, и…
— Чуйте ме, ще ви кажа откровено как стоят нещата. Като се има предвид анемията, която е очевидна, теглото и кръвното й налягане, мога да я вкарам веднага в болница, само че, когато споменах за тази възможност, тя така се паникьоса, че… Накратко, нямам никакви данни за нея, разбирате ли? Не знам нищо нито за миналото, нито за предишните й болести и не искам да прибързвам, но когато се пооправи, ще трябва да се подложи на серия изследвания, това е задължително…
Филибер закърши ръце.
— Дотогава едно нещо е сигурно — вие ще трябва да я съживите. Непременно трябва да я заставите да яде и да спи, иначе… Добре, засега й давам десет дни. Ето рецепта за „Долипран“♦ и за витамин С, но, повтарям ви: всичко това никога няма да замести една сочна говежда рибица или пълната чиния със спагети, пресните зеленчуци и плодове, разбирате ли?
♦ „Долипран“ — лекарство с основна съставка парацетамол. — Б.пр.
— Да.
— Тя има ли семейство в Париж?
— Не знам. А температурата й?
— Просто грип. Нищо не може да се направи… Трябва да се изчака да мине… Следете да не се завива прекалено много, гледайте да не стои на течение и я накарайте да остане на легло поне няколко дни…
— Добре…
— Изглеждате много угрижен! Наистина, попресилих малко картинката, но… всъщност не особено много… Ще внимавате, нали?
— Да.
— Кажете, това вашият дом ли е?
— Амиии, да…
— Колко квадрата е всичко?
— Малко повече от триста…
— Брей! — подсвирна той. — Може би ще ви се сторя недискретен, но вие с какво се занимавате в живота?
— С Ноевия ковчег.
— Моля?
— Не, нищо. Колко ви дължа?
24
— Камий, спите ли?
— Не.
— Вижте, имам изненада за вас…
Той отвори вратата и избута пред себе си нейната изкуствена камина.
— Реших, че това ще ви достави удоволствие…
— О-о. Много мило, но аз няма да остана тук, знаете… Ще се кача обратно утре…
— Не.
— Какво не?
— Ще се качите, когато се качи барометърът, а дотогава ще останете тук, за да си починете — докторът нареди така. И ви даде болничен за десет дни…
— Толкова много?
— Ами да…
— Трябва да го изпратя…
— Моля?