— Болничния…
— Ще ви донеса плик.
— Ама не… Не искам да оставам толкова дълго, аз… Не искам…
— Предпочитате да отидете в болница ли?
— Не се шегувайте с това…
— Не се шегувам, Камий…
Тя се разплака.
— Нали няма да им разрешите?
— Спомняте ли си за Вандеенската война♦?
♦ Вандеенската война — контрареволюционно въстание във Франция от края на XVIII в. — Б.пр.
— Ами… Не особено, не…
— Ще ви дам да прочетете някои книги… Дотогава помнете, че сте в дома на семейство Марке дьо ла Дюрбелиер и че тук не се страхуваме от Сините!
— Сините?
— Републиката. Те искат да ви вкарат в държавна болница, нали?
— Сигурно…
— Значи няма от какво да се боите. Ще хвърля врящо олио върху санитарите от горната стълбищна площадка!
— Съвсем сте полудели…
— Всички сме малко така, нали? А вие защо сте си обръснали главата?
— Защото вече нямах смелост да си мия косите на стълбищната площадка…
— Спомняте ли си какво ви казах за Диана дьо Поатие?
— Да.
— Е, добре, току-що намерих нещо в библиотеката си, чакайте…
Той се върна с овехтяла книга джобен формат, седна в края на леглото и се изкашля, за да прочисти гърлото си:
— Целият двор — с изключение на госпожа Естамп, разбира се (ще ви кажа след малко защо) — беше на еднакво мнение — тя бе възхитителна. Копираха нейната походка, жестове и прически. Впрочем тя стана еталон за красота, на който вече сто години всички жени се мъчат всячески да подражават.
Три бели неща: кожата, зъбите, ръцете.
Три черни: очите, веждите, клепачите.
Три червени: устните, бузите, ноктите.
Три дълги: тялото, косите, ръцете.
Три къси: зъбите, ушите, краката.
Три тесни: устата, талията, долната част на краката.
Три дебели: ръцете, бедрата, прасците.
Три малки: гърдите, носът, главата.
— Хубаво е казано, нали?
— И вие смятате, че аз приличам на нея?
— Да, всъщност по някои критерии…
Беше се изчервил буквално като домат.
— Н-не… не всичко, естествено, но вие… вие разбирате, че това е въпрос на поведение, на ч-чар, на… на…
— Вие ли ме съблякохте?
Очилата му паднаха на коленете и той започна да заеква както никога:
— Ааз… аз… Да, всъщност аз… аз… Много ц-целомъдрено, можете да ми п-повярвате, п-първо ви з-завих, аз…
Тя му подаде очилата.
— Ей, не се притеснявайте толкова! Само исках да знам, това е всичко… Ъъ… Той тук ли беше, другият?
— К-кой това?
— Готвачът…
— Не. Разбира се, че не, хайде сега…
— Така е по-добре… Оох… Така ме боли главата…
— Ще сляза до аптеката… Имате ли нужда от нещо друго?
— Не. Благодаря.
— Много добре. А, да, трябва да ви кажа нещо… Тук нямаме телефон… Но ако искате да предупредите някого, Франк има мобилен в стаята си и…
— Няма нужда, благодаря. Аз също имам мобилен… Само трябва да си прибера от горе зарядното…
— Ще отида, ако искате…
— Не, не, това може да почака…
— Така да бъде.
— Филибер?
— Да?
— Благодаря.
— Хайде…
Той стоеше прав пред нея с твърде късия си панталон, твърде вталеното си сако и твърде дългите си ръце.
— За първи път от много отдавна някой се грижи така за мен…
— Хайде…
— Да, вярно е… Искам да кажа… без да очаква нищо в замяна… Защото вие… Вие не очаквате нищо, нали?
Той беше възмутен:
— Не, ама к-какво си вв-въобразявате?
Тя вече бе затворила очи.
— Нищо не си въобразявам, казвам ви: нямам какво да ви дам.
25
Тя вече не знаеше кой ден е. Събота? Неделя? Не беше спала така от години.
Филибер току-що бе дошъл да й предложи купичка супа.
— Ще стана. Ще дойда при вас в кухнята…
— Сигурна ли сте?
— Ами да! Не съм от стъкло все пак!
— Така е, но не идвайте в кухнята, там е много студено. Почакайте ме в малкия син салон…
— Моля?
— А, да, наистина… Колко съм глупав! Той вече не е истински син днес, защото е празен… Стаята до антрето, сещате ли се?
— Там, където има канапе?
— О, канапе е силно казано… Франк го намери една вечер на тротоара и го качи със свой приятел… Много е грозно, но иначе удобно, признавам…
— Кажете ми, Филибер, какво е това място? На кого принадлежи? И защо живеете тук, все едно че сте се самонастанили?
— Моля?
— Сякаш сте на къмпинг.