— О, това е една глупава история за наследство, уви… Такива има навсякъде… Дори и в най-добрите семейства, знаете ли…
Той като че искрено се притесни.
— Този апартамент е собственост на баба ми по майчина линия, която почина миналата година. Докато се уредят въпросите с наследството, баща ми ме помоли да се настаня да живея тук, за да се предотврати… Как го казахте преди малко?
— Самонастаняване?
— Да, самонастаняването! Но не става дума за онези дрогирани момчета с безопасни игли на носа, не, не… Проблемът са нашите първи братовчеди — много добре облечени, но не много изискани хора.
— Братовчедите ви са хвърлили око на това място?
— Мисля, че те, горките, дори вече са похарчили парите, които смятаха да изкарат от него! Така че при нотариуса беше свикан семеен съвет, след който ме определиха едновременно и за портиер, и за дневен и нощен пазач. Разбира се, в началото имаше опити за сплашване… Впрочем много от мебелите се изпариха, сигурно сте забелязали празните места. Често съм отварял вратата на съдия-изпълнители, но към настоящия момент всичко вече се нормализира. Сега нотариусите и адвокатите трябва да уредят финала на тази мъчителна разправия…
— Колко време ще прекарате тук?
— Не знам.
— И вашите родители са съгласни да подслонявате непознати като готвача и мен?
— За вас няма нужда и да знаят, предполагам… Колкото до Франк, те бяха по-скоро успокоени… Известно им е колко съм непохватен… Обаче, така де, на тях и през ум не им минава какво представлява той и… За щастие! Те смятат, че съм се срещнал с него с посредничеството на енорията!
Той се засмя.
— Излъгахте ли ги?
— Да кажем, че бях най-малкото… уклончив…
Камий беше толкова отслабнала, че си прибираше ризата в панталона, без да й се налага да го разкопчава.
Приличаше на призрак. Направи гримаса на отражението си в голямото огледало в стаята, за да си докаже, че не е, преметна копринения шал около врата си, облече сакото и се отправи на път из невероятния лабиринт, в стил Осман♦.
♦ Осман, Жорж-Йожен — парижки префект от втората половина на XIX в., преустроил и хигиенизирал града. — Б.пр.
Най-накрая намери ужасното продънено канапе, огледа стаята, дори откри, че от прозорците се виждат заскрежените дървета по „Шам дьо Марс“.
Когато се обръщаше към вратата с още замъглен ум и ръце в джобовете, тя подскочи и не можа да се въздържи да не извика лекичко по най-глупавия начин.
Точно пред нея стоеше невисок, строен мъж, целият облечен и обут в черна кожа и с каска на главата.
— Ъъ, добър ден… — най-накрая успя да каже тя. Оня не отговори нищо и си тръгна.
В коридора си свали каската и влезе в кухнята, разтривайки косите си.
— Ей, Филу, я кажи, кой е този педераст там в салона? Това някой от твоите приятели скаути ли е или какво?
— Моля?
— Педито, което е зад моето канапе…
Филибер, който вече беше доста изнервен от сериозния си провал в кухнята, изгуби част от аристократичната си флегматичност.
— Педито, както го наричаш, се казва Камий — поправи го той с безизразен глас. — Тя е моя приятелка и те моля да се държиш с нея като джентълмен, защото имам намерение да я приютя тук за известно време…
— Добре де… Не се нервирай така… Значи е момиче, казваш? За същия зевзек ли говорим? Дребният слабушко с гола глава?
— Да, това наистина е момиче…
— Сигурен ли си?
Филибер затвори очи.
— Тя е твоя приятелка? Всъщност това тя ли е? Я ми кажи, какво й готвиш там? Мариновани шикалки?
— Това е супа, представи си…
— Супа? Това тук?
— Точно така. Картофена супа с праз „Либиг“♦.
♦ „Liebig“ — марка готови супи в картонени кутии, които само се затоплят. — Б.пр.
— Това е гадост. Отгоре на всичко си я оставил да загори и ще има отвратителен вкус… Какво още си добавил? — възкликна той ужасен, повдигайки капака.
— Ъъ… сирене „Ла вашкири“ и парченца бял хляб…
— И защо си го направил? — попита Франк.
— Ами лекарят… Той ми каза да й помогна да се оправи…
— Е, добре, ако тя се оправи с това нещо, шапка ти свалям! Според мен ти по-скоро ще я умориш, да…
След като изрече всичко това, той грабна една бира от хладилника и се затвори в стаята си.
Когато Филибер отиде при Камий, тя още беше малко смутена.
— Това той ли е?
— Да — прошепна й, оставяйки големия си поднос върху един кашон.
— Никога ли не сваля каската си?
— Сваля я, но когато се прибира в понеделник вечер, винаги е кисел и се държи отвратително… Обикновено го избягвам в този ден…