— Добре, само още едно нещо тогава… Ще й обясниш добре за мен, колко е важно да спя следобед и всичко останало…
— Да, ще й кажа. Бихме могли дори двамата да й говорим. Но според мен това не би трябвало да създава проблем, защото тя също ще спи…
— Защо?
— Работи само нощем.
— С какво се занимава?
— Чисти.
— Моля?
— Тя е чистачка…
— Сигурен ли си?
— Защо да ме лъже?
— Ами не знам… А ако е момиче на повикване…
— Щеше да е по-… закръглена, нали?
— Да, прав си… Ей, ама ти никак не си глупав! — добави той, удряйки го силно по гърба.
— В-внимавай, заради теб си изпуснах кроасана, ии-идиот… Виж, сега заприлича на стара ме-ме-медуза…
На Франк не му пукаше, той вече четеше заглавията на оставения върху бара Паризиен.
Отърсиха се почти едновременно.
— Я ми кажи?
— Какво?
— Тя няма ли си семейство, тази мацка?
— Знаеш ли, това… — отговори Филибер, завързвайки шала си — това е въпрос, който никога не съм си позволил да й задам…
Франк го погледна усмихнало.
Когато вече беше край печките си, Франк каза на своя помощник да му задели един бульон.
— Ей?
— Какво?
— От хубавия, нали?
2
Камий бе решила повече да не взима половинката хапче „Лексомил“♦, което лекарят й беше предписал да пие всяка вечер. От една страна, не й понасяше полукоматозното състояние, в което се усещаше, от друга — не желаеше да рискува и с най-слабото привикване. През цялото си детство бе гледала как майка й изпада в истерия при идеята да заспи без хапчетата си и тези кризи я бяха разтърсили задълго.
♦ Лексомил — лекарство против усещане за безпокойство и тревожност, антидепресант. — Б.пр.
Тя тъкмо се бе събудила от n-тата си следобедна почивка и изобщо нямаше представа за часа, но реши да стане и да се раздвижи, дори да се облече, за да се качи в своя дом и да види дали е готова да подхване дребния си животец оттам, откъдето го беше зарязала.
Когато минаваше през кухнята, за да отиде до слугинското стълбище, тя видя бележчица, мушната под пълна с жълтеникава течност бутилка.
Да се стопли в тенджера. Прибавя се фидето, когато започне да завира, и се вари 4 минути, като се бърка внимателно.
Това не беше почеркът на Филибер…
Катинарът й беше изтръгнат и малкото, което притежаваше на тази земя, последните неща, свързващи я с нея, миниатюрното й царство — всичко беше опустошено.
Тя инстинктивно се хвърли към малкото червено куфарче, което лежеше изтърбушено на пода. Това беше добре, нищо не бяха взели, а и папките с рисунките й си стояха там…
С изкривена уста и свит стомах, Камий се захвана да поподреди, за да открие какво й бяха откраднали.
Нищо не липсваше, но само защото не притежаваше нищо. Не, един радиобудилник… Ето… Целият този погром за една китайска дреболия, която май струваше към петдесет франка…
Прибра си дрехите, натъпка ги в един кашон, наведе се, за да вземе куфара, и тръгна, без да се обърне. Едва когато стигна до стълбището, остави част от товара си.
При задната врата Камий си избърса носа, пусна всичкия си багаж на площадката и седна на близкото стъпало, за да си свие цигара. Първата от много отдавна… Осветлението беше изгаснало, но това не бе кой знае какво, дори напротив.
— Напротив — промърмори тя, — напротив…
Камий се замисли за мъглявата теория, която твърдеше, че докато потъваш, не можеш нищо да предприемеш и трябва да изчакаш да стигнеш дъното, за да направиш спасителното отблъскване с пета, единственото, което дава възможност да достигнеш повърхността…
Добре.
Най-после стигна дъното, нали?
Вдигна очи към кашона, прокара ръка по ъгловатото си лице и се отдръпна, за да даде път на една животинка да мине между две цепнатини.
Е… Успокойте ме… Това е дъното, нали?
Когато по-късно влезе в кухнята, този път подскочи той.
— А, вие ли сте? Мислех, че спите…
— Добър ден.
— Летафие, Франк.
— Камий.
— Вие… видяхте ли бележката ми?
— Да, но аз…
— Багажа ли си пренасяте? Имате ли нужда от помощ?
— Не, аз… Всъщност имам само това… Обрали са ме.
— А, по дяволите!
— Да, прав сте… Не знам какво да кажа в този случай… Добре, ще ида пак да си легна, защото ми се вие свят и…
— А консомето, искате ли да ви го приготвя?
— Моля?
— Консомето?
— Консумирам какво?
— Абе бульона! — нервира се той.