— О, извинете… Не. Благодаря. Първо малко ще поспя…
— Ей! — извика й той, когато вече беше излязла в коридора. — Ако ви се вие свят, то е точно защото не ядете достатъчно!
Тя въздъхна. Каква дипломатичност наистина… При голямата изтънченост, с която се отличава този тип, по-добре човек да не пропуска началото на представлението. Така че тя се върна в кухнята и седна в края масата.
— Прав сте.
Той измърмори под мустак. Много трудно е да се разбере… Сигурно е прав… По дяволите… Сега ще трябва да побърза…
Обърна й гръб, за да се захване за работа.
Изсипа съдържанието на тенджерата в дълбока чиния и извади от хладилника парче салфетка, която разви внимателно. Беше нещо зелено, което той наряза над димящата супа.
— Какво е това?
— Кориандър.
— А тези малки макаронки, как ги наричате?
— Японски перли.
— О, наистина? Хубаво име…
Франк грабна якето си и затръшна входната врата, клатейки глава.
— О, наистина? Хубаво име…
Много е тъпа тая мадама.
3
Камий въздъхна и приближи машинално чинията си, мислейки за обира. Въпросите валяха един след друг. Кой го беше извършил? Призракът от коридора? Или изгубил се посетител? По покрива ли е минал? Ще се върне ли? Трябва ли да каже на Пиер?
Миризмата, по-скоро ароматът на този бульон й попречи да продължи да разсъждава. Ммм, беше чудесно и тя едва не сложи салфетката на главата си, за да направи инхалация. Ама какво имаше вътре? Цветът беше особен. Топъл, мазен, златистокафяв като кадмиево жълто… С прозрачните перли и изумрудените връхчета на нарязаната подправка — беше истинско блаженство да гледаш… Тя постоя доста време с почтително вдигната лъжица, после изпи първата глътка съвсем внимателно, защото беше много горещ.
Макар да не бе дете, Камий се почувства в същото състояние като Марсел Пруст: „съсредоточена върху това, което ставаше в нея“. Изяде съдържанието на чинията си благоговейно, притваряйки очи от удоволствие след всяка лъжица.
Може би това просто се дължеше на факта, че без да знае, е умирала от глад, или защото вече три дни се насилваше да поглъща, мръщейки се на супите от кутии на Филибер. Или пък защото бе пушила по-малко, но при всички случаи едно нещо бе сигурно — никога през живота си не се беше хранила сама с такова удоволствие. Стана, за да види дали не е останало нещо на дъното на тенджерата. Уви, не… Поднесе чинията до устните си, за да не изгуби нито капка, цъкна с език, изми си приборите и взе отворения пакет макарони. Написа „Върхът!“, подреждайки няколко перлички върху бележката на Франк, и легна пак в леглото, поглаждайки с ръка добре опънатия си корем.
Благодаря ти, мили Боже!
4
Възстановителният период премина доста бързо. Тя изобщо не виждаше Франк, но знаеше кога е там заради тръшкането на врати, звуците от стереоуредбата и телевизора, оживените разговори по телефона, гърления смях и отсечените ругатни — ала усещаше, че никое от тях не беше естествено. Той ходеше нагоре-надолу и правеше така, че животът му да отеква сред стените на апартамента, подобно на куче, което пишка по малко навсякъде, за да маркира територията си. Понякога силно й се приискваше да се качи в своята стаичка, за да си възвърне независимостта и повече да не дължи нищо на никого. Друг път и през ум не й минаваше да го стори. Трети път пък започваше да трепери само при мисълта да лежи отново на земята и да изкачва седемте етажа, вкопчена в перилото, за да не падне.
Колко сложно беше.
Вече не знаеше къде й беше мястото, а и толкова харесваше Филибер… Защо трябваше винаги да се самобичува и да се разкайва, стискайки зъби? За да бъде независима? Каква печалба само… Тази дума й беше на устата години наред и какво стана накрая? Докъде се докара? До този коптор, където прекарваше следобедите, пушейки цигара от цигара, докато предъвкваше съдбата си. Това беше трогателно. Тя самата беше трогателна. Скоро щеше да стане на двайсет и седем години, а досега не се беше захващала с нищо стойностно. Нито приятели, нито спомени, нито каквато и да е причина да прояви някаква благосклонност към себе си. Какво се беше случило? Защо никога не успяваше да сключи ръце и да задържи две или три по-ценни неща в дланите си. Защо?
Беше се замислила. Вече бе отпочинала. И когато този висок странен тип идваше да й чете и затваряше тихо вратата, поглеждайки към небето, защото онзи, другият, слушаше „зулуската“ си музика, тя му се усмихваше и за миг се измъкваше от окото на циклона…
Отново бе започнала да рисува.