— Опитах… Имам диплома по история и три пъти се явявах на приемния изпит във Висшето училище по архивистика, но на всяка сесия ме късаха…
— Не бяхте достатъчно добре подготвен ли?
— О, не! Всъщност… — изчерви се той. — Така мисля… Най-смирено си го мисля, но аз… Никога не съм могъл да се явявам на изпити… Твърде съм притеснителен… Всеки път започвам да не спя, да не виждам, да ми капе косата, дори зъбите! Смущавам се. Препрочитам темите, знам отговорите, но не мога да напиша нито ред. Стоя вцепенен пред листовете…
— Но нали сте се явявали на матура? А дипломата ви по история?
— Да, но на каква цена… И никога от първия път… И после това беше наистина лесно все пак… Дипломата си я получих без изобщо да стъпя в Сорбоната или пък ходех само за да слушам лекциите на известни професори, които нямаха нищо общо с моята програма…
— На колко сте години?
— На трийсет и шест.
— Ама с дипломата си сега можехте да бъдете преподавател, не е ли така?
— Можете ли да си ме представите в едно помещение с трийсет хлапета?
— Да.
— Не. Дори самата мисъл да говоря пред група хора, колкото и малка да е тя, ме кара да се обливам в студена пот. Аз… Аз имам проблеми с… общуването, мисля…
— А в училище? Когато сте били малък?
— Започнах да ходя на училище едва от шести клас. И отгоре на всичко бях в пансион… Това беше една ужасна година. Най-лошата в живота ми… Като че ме бяха хвърлили в най-дълбоката вода, без да знам да плувам…
— И тогава какво?
— Нищо. Все още не знам да плувам…
— В прекия или в преносния смисъл?
— И в двата, господин генерал.
— Никога ли не са ви учили да плувате?
— Не. За какво ми е?
— Ами… за да плувате…
— В културно отношение сме по-скоро наследници на пехотинци и артилеристи, знаете ли…
— Ама какви ми ги разправяте? Не ви говоря за водене на битка! Говоря ви за ходене на море! И защо не сте посещавали училище, най-първо?
— Майка ми ни преподаваше…
— Както майката на Свети Луи♦?
♦ Свети Луи — Луи IX. — Б.пр.
— Точно така.
— Как се казваше тя?
— Бланш Кастилска…
— Правилно. И защо? Много далече ли живеехте?
— Имаше си общинско училище в съседното село, но аз останах там само няколко дни…
— Защо?
— Точно защото беше общинско…
— Аа! Все тази история за Сините, така ли?
— Точно така…
— Ей, ама това е било преди повече от два века! Оттогава нещата са се развили!
— Променили, безспорно. Но развили… Аз… не съм сигурен…
— …
— Шокирам ли ви?
— Не, не, уважавам вашите… вашите…
— Моите ценности?
— Да, ако щете, ако смятате тази дума за подходяща, но тогава с какво се издържате?
— Продавам пощенски картички!
— Това са глупости… Това е нещо невероятно…
— Знаете ли, по отношение на родителите ми аз съм… много съм се развил, както се изразявате вие. Станал съм по-самостоятелен…
— Вашите родители какво представляват?
— Ами…
— Препарирани? Балсамирани? Потопени в стъкленици с формалин и бели лилии?
— Има нещо такова наистина… — засмя се Филибер.
— Можете да ме успокоите малко, като ми кажете, че те не се придвижват в носилки все пак?!
— Не, но само защото вече не могат да си намерят носачи!
— С какво се занимават?
— Моля?
— Какво работят?
— Земевладелци са.
— И това е всичко?
— Това е доста работа, знаете ли?
— Амиии… Много ли сте богати?
— Не. Никак. Точно обратното…
— Невероятна е тази история… И как се справихте в пансиона?
— Благодарение на Гафио.
— Кой е той?
— Това не е човек, а много тежък латински речник, който пъхах в ученическата си чанта и я използвах като прашка. Хващах я за презрамката, засилвах я и… праас! Разсичах врага…
— И какво?
— Какво, какво?
— А днес?
— Ами добре, скъпа моя, днес всичко е много просто. Вие виждате пред себе си прекрасен екземпляр на Хомо Дегенерарис, тоест същество, което изобщо не е годно да живее сред хора, маргинал, чудак и напълно извън времето!
Филибер се засмя.
— Какво ще правите?
— Не знам.
— Ходите ли на психиатър?
— Не, но срещнах едно младо момиче в работата, някаква странна и досадна откачалка, която ме уговаря някоя вечер да я придружа на театралния й курс. Тя, тя е обиколила всички възможни психиатри, които човек може да си представи, и ме убеждава, че театърът е най-ефикасен…