Тя бе изрецитирала тази чудесна реч без прекъсване и даже дъх не си пое. Бедният лекар, очевидно любител на френския, остана смаян.
— Това шега ли е?
— Разбира се, че не. Впрочем вие ще видите „дрийм тийм“-а, той е зад вратата…
— Вие с какво се занимавате всъщност?
— Току-що ви го казах.
— Не, вие… Вие!
— Аз? Ами аз подреждам, чистя, мета, минавам с прахосмукачка, лъскам и всичко останало.
— Вие сте чиста…
— Т-техник по хигиенизирането, предпочитам да го наричам така.
Той съвсем се обърка.
— Защо работите това?
Тя облещи очи.
— Да, точно така, защо „това“? Защо не нещо друго?
— Защо не?
— Нямате ли желание да работите нещо по-…а-а…
— Достойно за уважение?
— Да.
— Не.
Той остана още миг неподвижен — с готова за писане ръка и полуотворена уста, после погледна циферблата на часовника си, за да прочете датата, и я попита, без да вдигне глава:
— Име?
— Фок.
— Презиме?
— Камий.
— Дата на раждане?
— 17 февруари 1977 година.
— Ето, госпожице Фок, годна сте за работа…
— Страхотно. Колко ви дължа?
— Нищо, то е… а-а… „Туклиин“ плаща.
— Ааа, „Туклиин“! — повтори тя, ставайки и с превзет театрален жест допълни: — Ето че съм годна да чистя кенефи, това е чудесно…
Той я придружи до вратата.
Вече не се усмихваше и си беше сложил отново маската на добросъвестна важна клечка.
Докато натискаше дръжката, той й протегна ръка.
— Няколко килца все пак? Заради мен…
Тя поклати глава. Тези номера вече не й минаваха. Беше си взела дозата шантаж и мили думи.
— Ще видим какво може да се направи — каза тя. — Ще видим…
Самиа влезе след нея.
Камий слезе по стълбите на камиона, опипвайки джоба на сакото си за цигара. Седнали на една пейка, дебелата Мамаду и Карин обсъждаха минувачите и недоволстваха, защото искаха да си ходят вкъщи.
— Какво става? — пошегува се Мамаду. — Какви ги върши там вътре? Аз трябва влак да гоня! Той магии ли ти прави или що?
Камий седна на земята и й се усмихна. Но не както одеве. Този път усмивката й бе прозрачна. Тя не си придаваше важности със своята Мамаду, която беше прекалено мощна…
— Симпатичен ли е? — попита Карин, изплювайки парченце изгризан нокът.
— Супер.
— А, знаех си аз! — възкликна радостно Мамаду. — Бях абсолютно сигурна в това! Нали ти го казах на теб и на Силви, че тя е била съвсем гола там вътре!
— Ще те накара да се качиш на теглилката…
— Кого? Мен? — извика Мамаду. — Мен? Той си мисли, че аз ще се кача на неговия кантар!
Мамаду тежеше най-малко сто кила. Удряйки се по бедрата, тя продължи:
— Никога! Ако се покатеря там, ще го смачкам с него заедно. И какво друго?
— Ще ти сложи инжекции — изтърси Карин.
— Инжекции за какво, най-първо?
— Не бе — успокои я Камий. — Не, само ще чуе сърцето и дробовете ти…
— Това може.
— Ще ти опипа и корема…
— Ама как така — намръщи се тя, — ама как така, ще има да взима. Ако ми пипне корема, ще го изям с парцалите… Вкусни са мъничките бели докторчета…
Тя подчертаваше акцента си и се търкаше по широката роба.
— О, да, това е чудесно хам-хум… Моите прадеди ми го казваха. С маниока и гребени от петли… Ммм…
— А на госпожата Бредар какво ще й прави?
Госпожа Бредар, чието малко име беше Жози, за всички тях беше проклетницата, развратницата, досадницата на службата и обект на всичките им закачки. Като допълнение — беше им и шеф. Техният „началник на обект“, както черно на бяло беше написано на баджа й. Госпожа Бредар им тровеше живота. Вярно, че в границите на своите възможности, но и това беше достатъчно досадно…
— На нея нищо. Като усети как мирише, ще я накара тутакси да се облече.
Карин не грешеше. Освен всичките си изброени по-горе качества Жози Бредар много се потеше.
После дойде ред на Карин и Мамаду извади от кошницата си куп книжа, които сложи на коленете на Камий. Тя й беше обещала да ги прегледа и да се опита да разгадае цялата тази каша.
— Това какво е?
— Това ми е декларацията.
— Добре, а всички тези имена тук?
— Ами това е моето семейство!