— Така ли?
— Тя така казва.
— А иначе никога ли не излизате? Нямате ли приятели? Сродна душа? Нямате ли… контакти с двайсет и първи век?
— Не. Не особено… А вие?
5
И така, животът потече постарому. Привечер Камий излизаше на студа, взимаше метрото в посока, обратна на тълпите трудови хора, и наблюдаваше множеството изтощени лица.
Майките, които заспиваха с отворена уста до силно изпотените прозорци, отивайки да прибират хлапетата си в квартала с частните къщи от седма зона. Обсипаните с евтини бижута дами, които рязко обръщаха страниците на своите Теле 7 Жур, навлажнявайки твърде острите си показалци. Господата с меки мокасини и шарени чорапи, които маркираха, въздишайки шумно, неправдоподобни доклади, и младите чиновници с мазна кожа, които се забавляваха да чупят тухли на своите взети на кредит мобилни телефони…
И всички останали, които нямаха нищо по-добро за правене, освен да се вкопчат инстинктивно в дръжките, за да не паднат… Тези, които не виждаха нищо и никого. Нито рекламите за Коледа — златни дни, златни подаръци, сьомга за без пари и гъши черен дроб по цени на едро, нито вестника на съседа си, нито оня досадник с протегнатата ръка и гъгнивата му молба за помощ, повтаряна до втръсване хиляди пъти, нито дори седналото точно срещу тях младо момиче, което скицираше унилите им погледи и гънките на сивите им пардесюта…
После Камий разменяше две-три незначителни думи с нощния пазач на сградата и се преобличаше, държейки се за количката си. Нахлузваше стария анцуг върху панталона и връзваше найлоновата тюркоазена престилка с надпис „Професионалисти на вашите услуги“. Лека-полека се затопляше, работейки на лудешки обороти, а след това излизаше отново на студа, за да хване н-тата цигара и последното метро.
Когато я забеляза, Супер Жози напъха юмруци дълбоко в джобовете си и я погледна с някаква почти нежна гримаса.
— Я гледай… Един призрак се завръща… Вътре съм с десет евро — промърмори тя.
— Моля?
— Басирахме се с момичетата… Мислех, че няма да се върнеш…
— Защо?
— Не знам, така ми се струваше… Но добре, няма проблем, ще си платя, какво друго ми остава! Хайде, това не е краят на света, трябва да се захващаме. Заради лошото време навсякъде е оплескано. Да се чуди човек не са ли ги учили тези хора да използват изтривалка… Погледнете само, видяхте ли фоайето?
Дотътри се и Мамаду.
— О, ти си си поспала като някое голямо бебе през тази седмица, нали?
— Откъде знаеш?
— Заради косата ти. Много бързо ти е пораснала…
— Ти как си? Май не си съвсем във форма?
— Добре съм, добре съм…
— Проблеми ли имаш?
— О, проблеми… Болни деца, мъж, който си проиграва заплатата, снаха, която ме нервира, съсед, който се е изсрал в асансьора, а и телефонът ми е прекъснат, но иначе съм добре…
— Защо е направил това?
— Кой?
— Съседът.
— Не знам, но го предупредих и следващия път ще трябва да си изкльопа лайното! Така ще стане, можеш да ми вярваш! Това забавлява ли те?
— Какво им е на децата ти?
— Едното кашля, а другото има разстройство… Добре, хайде… Стига сме говорили за всичко това, щото ми става много мъчно, а когато ми е мъчно, вече не съм кадърна за нищо…
— А твоят брат? Не може ли да се погрижи за тях с помощта на всичките си амулети?
— А конете? Да не би да смяташ, че може да разбере кои ще спечелят? О, не, не ми говори за този никаквец, хайде…
Прасето от петия етаж, изглежда, се беше засегнало на честолюбие и офисът му бе почти подреден. Камий нарисува обърнат с гръб ангел с показващи се изпод костюма криле и красив ореол.
В апартамента всеки започваше да свиква с другия. Първоначалните притеснения, несигурните движения и всички смутени жестове постепенно се преобразуваха в дискретен танц на навика.
Камий ставаше късно сутрин, но се организираше винаги така, че да си бъде в стаята към три часа следобед, когато се прибираше Франк. Той излизаше отново надвечер и понякога се разминаваше с Филибер на стълбите. С него тя пиеше чай или вечеряше нещо леко, преди на свой ред да отиде на работа. Не се случваше да се върне по-рано от един часа през нощта.
Франк никога не спеше по това време — слушаше музика или гледаше телевизия. Полъх на трева се прокрадваше под вратата му. Тя му се чудеше как успява да издържи на лудешкия си ритъм и много бързо получи отговор — не успяваше.
Неизбежно имаше моменти, когато ставаше напечено. Той избухваше бурно, отваряше вратата на хладилника заради лошо подредени или зле опаковани продукти и ги слагаше на масата, обръщайки чайника и наричайки ги с какви ли не имена: