— По дяволите! Колко пъти трябва да ви го казвам? Маслото се слага в масленица, защото поема всички миризми! Сиренето също! Хранителното фолио не е направено за кучетата, мътните го взели! А това какво е? Салата? Защо я оставяте в найлоновата й торбичка. Найлонът разваля всичко! Казвал съм ти го безброй пъти, Филибер! Къде са всичките кутийки, които ви донесох оня ден? Добре, а това? Лимонът, тук? Какво търси в отделението за яйца? Наченат лимон, той се опакова или се обръща върху чинийка, капито!
После си тръгваше с дежурната си бира, а двамата „престъпници“ изчакваха трясъка на вратата, за да продължат разговора си.
— Ама тя наистина ли е казала: Като няма хляб, да ядат пасти…
— Разбира се, че не, хайде сега… Никога не би произнесла такава нелепост… Тя е била много интелигентна жена, знаете ли…
Разбира се, те биха могли да оставят с въздишка чашките си и да му отвърнат, че е прекалено нервен за човек, който никога не яде там и използва този уред само за да си изстудява опаковките с бира… Но не, не си заслужаваше.
Щом като обича да крещи, нека го прави.
Нека да крещи…
А Франк само чакаше и най-малкия повод да ги заяде. Най-вече нея. Не я изпускаше от очи и всеки път, щом се срещнеха, на лицето му се появяваше обидена физиономия. Макар че тя прекарваше по-голямата част от времето в своята стая, имаше моменти, в които се докосваха, и тогава тя отстъпваше пред вълната от убийствени миризми, които съобразно настроението й я караха да се почувства ужасно неловко или да се усмихне накриво.
— Ей, какво става там? Защо се подхилваш? Мутрата ми ли не ти допада?
— Не, не. Просто така, нищо особено.
И бързо сменяше темата.
Беше нащрек в общите помещения. Оставяше ги винаги толкова чисти, колкото желаеше да ги завари на влизане. Затваряше се в банята само когато той не беше там. Криеше всичките си тоалетни принадлежности. Изтриваше кухненската маса два пъти с гъбата вместо веднъж, а пепелника изпразваше в найлоново пликче, което не забравяше да завърже, преди да го сложи в кофата за боклук. Опитваше се да бъде толкова дискретно безшумна, та чак се отриваше о лампериите. В края на краищата се чудеше дали няма да се наложи да си тръгне по-рано от предвиденото…
Щеше да й бъде студено — толкова по-зле. Нямаше да вижда вече този голям глупак — толкова по-добре.
Филибер беше покрусен.
— Но, Ка… Камий… Вие сте пре… прекалено интелигентна, за да оо-обръщате внимание на този дангалак, хайде сега… Вие… вие сте над всичко това все… все пак, нали?
— Там е работата, че не съм. Аз съм точно на същото ниво. И затова всичко ме удря право във физиономията…
— Ама не! Разбира се, че не! Вие двамата не плувате в едни и същи води в края на краищата! Вие… вие виждали ли сте някога почерка му? Чували ли сте го как се смее, като слуша простащините на… на оня глупав водещ там? Той не чете нищо друго, освен справочника за моторите на старо. Ама пп-ппочакайте, на това момче умът му е на две години! Той не е виновен, гор… горкият… Пп-предполагам, че като дете е влязъл в някоя кухня и оттогава изобщо не е излизал оттам. Хайде, уу-успокойте се… Бъдете по-толерантна, по-… по-куул, както казвате…
— …
— Знаете ли какво отговаряше майка ми, когато се осмелявах да спомена с пп-половин уста малка частица от ужасиите, които другарите ми от спалното помещение ме караха да и-изтърпявам?
— Не.
— „Запомнете, сине мой, че жабешките лиги не могат да стигнат до бялата гълъбица.“ Ето това ми казваше…
— А то успокояваше ли ви?
— Никак! Напротив!
— Ами да, виждате ли…
— Да, обаче при вас не е сс-същото. Вие не сте на дванайсет години… И после не става дума да изпиете пикнята на някой мм-малък сополанко…
— Те са ви карали да правите това?
— Уви…
— Тогава да разбирам ли, че бялата гълъбица някак…
— Както казвате, бялата гъ… гълъбица и-изобщо не мина. Впрочем аз… още я усещам тук — пошегува се насила той, посочвайки адамовата си ябълка.
— Ъхъ… Ще видим…
— А и всъщност всичко е много просто и вие го разбирате не по-зле от мен: той ре… ревнува. Ревнува силно като тигър. Поставете се на неговото място… Апартаментът беше и-изцяло на негово разположение, той се развяваше, когато и както си иска, най-често по долни гащи или пп-подир някоя обезумяла глупачка. Можеше да крещи, да псува, да се оригва както му дойде, а нашите отношения се ограничаваха до размяната на мнения от пп-практически характер за състоянието на водопровода или за запасите от тоалетна хартия… Аз почти никога не излизах от стаята си и слагах тампони в ушите си, когато имах нужда да се концентрирам. Той беше кралят тук… Дотолкова, та сигурно е смятал, че това вече окончателно е неговият дом… И ето, появявате се вие и прас… Не само трябва да си закопчава панталона, но отгоре на всичко усеща колко се разбираме, чува ни понякога да се смеем и д-долавя откъслеци от разговори, които сигурно не схваща добре… Очевидно му е тт-трудно, не смятате ли?