— Не ми се струва, че заемам толкова много място…
— Не, вие… вие обратното, толкова сте дискретна. Искате ли… да ви кажа нещо… Мисля, че вие му харесвате…
— Хайде сега, това е чудо на чудесата! — възкликна тя. — Аз? Да му харесвам? Това е шега, надявам се. Никога не съм усещала такова презрение към себе си…
— Тццц… Той не е много образован, това е факт, но съвсем не е и-идиот, този тип, и вие не сте точно в същата ка… категория като неговите гаджета, знаете… Срещали ли сте се с някое от тях, от… откакто сте тук?
— Не.
— Е, добре, ще видите… Това… това е много учудващо, наистина… Както и да е, у-умолявам ви, бъдете над тези неща. Направете го заради мен, Камий…
— Но аз няма да остана тук още много дълго, знаете го добре…
— И аз. Той също, но дотогава да се опитаме да живеем като добри съседи… Светът е достатъчно опасен и без нас, нали? И после вие ме кк-карате да заеквам, като говорите г-глупости…
Тя стана, за да изключи чайника.
— Не изглеждате много убедена…
— Не, не, но ще опитам. Е, добре де, не си падам много по действия от позиция на силата… Обикновено хвърлям кърпата, преди да потърся аргументи…
— Защо?
— Защото…
— Защото не е толкова уморително?
— Да.
— Тази стратегия не е печеливша, по… повярвайте ми. В дългосрочен план това ще ви погуби.
— То вече ме погуби.
— По повод на стратегията, следващата седмица ще ходя на една много интересна кк-конференция за военното изкуство на Наполеон Бонапарт. Искате ли да отидем заедно?
— Не, но хайде, давайте, слушам ви, разкажете ми за Наполеон…
— А, това е обширна тема… Искате ли парченце ли… лимон?
— О, не, Бижуто! Вече не пипам лимона! Вече няма да пипам нищо впрочем…
Той я изгледа строго:
— На… над тези неща, казах.
6
Преоткритото време — наистина добре измислено име за място, където те всички ще пукнат… Глупости на търкалета…
Франк не беше в настроение. Баба му вече не разговаряше с него, откак живееше на това място, и му се налагаше още от околовръстното да си блъска главата, за да измисли какво да й разказва. Първия път не беше подготвен и целия следобед се бяха гледали мълчаливо… Накрая той застана до прозореца и започна да коментира на висок глас това, което ставаше на паркинга: пристигащите и заминаващите си старци; каращите се двойки; децата, които тичаха между колите, и онова, което си изпроси шамар; разплакалото се младо момиче; двуместното открито „Порше“, „Дукати“-то, чисто новата петица и неспирното сноване нагоре-надолу на линейките. Много интересен ден наистина…
Госпожа Кармино беше поела отговорността по преместването на баба му и той цъфна още в първия понеделник, без изобщо да подозира какво го очаква…
Най-напред мястото… Цените го накараха да се задоволи с държавен старчески дом, построен набързо в покрайнините на града между „Бъфало Грил“ и завода за рециклиране на отпадъци. Зона, определена за благоустрояване, но и за индустриализиране с предимство, гадост. Една върховна гадост, разположена в нищото. Беше се загубил и обикаля повече от час сред гигантски хангари, търсейки името на улица, която не съществуваше, и спирайки на всеки площад, за да се опита да разшифрова неразгадаемите планове. Когато най-после беше подпрял мотора и свалил каската си, силен порив на вятъра едва не го повдигна от земята. Не, ама какво е това чудо? Откога настаняват старците на течение? Винаги съм чувал да казват, че вятърът прониква в главите им… О, по дяволите! Кажете ми, че не е вярно… Че тя не е там… Милост… Кажете ми, че съм сбъркал…
Вътре беше убийствено горещо и колкото повече наближаваше стаята й, толкова повече усещаше как гърлото му се свива, свива, свива — дотам, че трябваше да мине доста време, преди да успее да промълви нещо.
Всички тези старци — скапани, тъжни, потискащи, хленчещи, стенещи, с характерните шумове от подпетени обувки, изкуствени челюсти, дишане, дебелите им кореми и слабите ръце. Този с тръбичката в носа, другият там, който мрънкаше съвсем сам в своя ъгъл, и тази тук — тъй сгърчена върху инвалидната си количка, като че току-що е имала паралитична криза… Виждаха й се дори краищата на чорапите и памперсът…