И каква беше тази горещина, по дяволите! Защо изобщо не отварят прозорците? За да ги уморят по-бързо ли?
Когато дойде следващия път, той не махна каската си чак до стая 87, за да не види отново познатата картина. Но една медицинска сестра го спипа и му нареди веднага да я свали, защото плашел пансионерите й.
Бабчето му вече не си общуваше с него, но се опитваше да привлече погледа му, за да го окуражи, да го предизвика или пък… да го засрами. Е? Горд ли си от себе си, момчето ми? Отговори ми! Горд ли си от себе си? Ето какво му набиваше в главата мълчаливо, докато той повдигаше пердетата и търсеше с поглед мотора си.
Беше твърде изнервен, за да може да заспи. Продължаваше да придърпва стола до леглото й, мъчеше се да намери думи, изречения, вицове, глупости и най-накрая, изтощен, пускаше телевизора. Не гледаше екрана, а закачения отзад часовник и отброяваше колко още му остава да стои тук: след два часа се чупя, след час изчезвам, след двайсет минути…
По изключение тази седмица беше дошъл в неделя, защото Потаен нямаше нужда от услугите му. Мина като вихър през фоайето, само повдигна рамене при вида на твърде крещящата нова украса и всичките тези бедни старци с островърхи шапки на главите.
— Какво става, карнавал ли ще има? — попита той жената с престилка, която се качи на асансьора с него.
— Репетират малък спектакъл за Коледа… Вие сте внукът на госпожа Летафие, нали?
— Да.
— Вашата баба не ни помага много… Инати се като магаре…
— Смятах, че само с мен е такава. Мислех, че с вас е по… ъъ… по-сговорчива…
— О, с нас тя е очарователна. Истинска перла. Чудо на любезността. Но с останалите нещата никак не вървят… Тя не желае да ги вижда и не слиза в общата зала, предпочита да не се храни…
— Тогава какво? Не яде ли?
— Ами накрая отстъпихме… Носим й в стаята…
Тъй като го очакваше едва на следващия ден, тя се изненада, като го видя, и нямаше време да си нахлузи костюма на обидена стара дама. Като никога не беше в леглото си — злонамерена и изправена като свещ, а седеше на стола до прозореца и плетеше нещо.
— Бабче?
Ох, пу да му се не види, щеше й се да бе успяла да си придаде обидения вид, но не можа да се въздържи да не му се усмихне.
— Гледаш какво става навън ли?
На нея почти й се прииска да му каже истината: „Подиграваш ли ми се? Какво да гледам? Не. Чакам те, момчето ми. По цял ден те чакам… Дори когато знам, че няма да дойдеш, съм тук. Винаги съм тук… Знаеш ли, че вече разпознавам отдалече шума от мотора ти и чакам да те видя как си махаш каската, за да се пъхна в леглото и да ти покажа нацупената си физиономия…“ Но тя се овладя и се задоволи само да измърмори.
Той се приближи до нея и се облегна на радиатора.
— Как си?
— Ммм…
— Какво правиш?
— ….
— Сърдиш ли се?
— …
Така продължи поне четвърт час, после той си разтри главата, затвори очи, въздъхна, премести се малко, за да застане точно срещу нея, и каза с равен глас:
— Чуй ме, Полет Летафие, чуй ме добре! Ти живееше сама в къщата, която обожаваше и която аз също обожавах. Сутрин ставаше призори, приготвяше си кафето от цикория и го изпиваше, оглеждайки цвета на облаците, за да разбереш какво ще бъде времето. После хранеше своите приятели, нали? Твоята котка, котките на съседите, червеношийките, синигерите, врабчетата. Взимаше градинарските си ножици и правеше тоалета на цветята, преди да си направила своя. Обличаше се, чакаше да мине пощальонът или месарят. Дебелият Мишел, този мошеник, който винаги ти отрязваше триста грама бифтек, когато си му поискала сто, макар много добре да знаеше, че вече нямаш зъби… О, но ти нищо не казваше. Прекалено много те беше страх, че той ще забрави да натисне клаксона следващия вторник… Останалото го сваряваше за вкус в супата. Към единайсет часа взимаше пазарската си чанта и отиваше до кафенето на бай Гриво, за да си купиш вестника и хляба от килограм. Много отдавна вече не го ядеше, но все пак го взимаше… Заради навика… И заради птичките… Често срещаше някоя стара приятелка, която беше прочела страницата с некролозите преди теб, и въздишайки, си говорехте за своите мъртъвци. После ти й разказваше какво ново има около мен. Дори и да не знаеше нищо ново… За тези хора бях също толкова прочут, колкото и Бокюз♦, нали? Живееше сама вече почти двайсет години, но продължаваше да слагаш чиста покривка и да си подреждаш красиво приборите с чаша на столче и цветя във вазата. Ако си спомням добре, през пролетта бяха анемонии, през лятото — богородички, а през зимата купуваше букет от пазара, повтаряйки си на всяко хранене, че е много грозен и че си го купила твърде скъпо… Следобед полягваше за малко на канапето и от време на време твоят дебел котарак благоволяваше да се качи на коленете ти. После завършваше това, което беше започнала да правиш сутринта покрай цветята и зеленчуците в градината. О, зеленчуците… Вече не им отделяше толкова време както преди, но все пак те отчасти те изхранваха и ти копаеше колкото можеш, докато Ивон купуваше морковите си от супера. За теб това беше най-големият позор…