♦ Бокюз — фамилията на известен френски готвач. — Б.пр.
Вечерите бяха малко по-дългички, нали? Надяваше се да ти се обадя, но аз не го правех често. Тогава ти включваше телевизора и чакаше глупостите най-накрая да те замаят. Рекламата те стряскаше и ти се събуждаше. Обикаляше къщата, притискайки шала към гърдите си, и затваряше капаците на прозорците. Този шум, от капаците, които скърцат в полумрака, го чуваш и днес, знам го, защото и при мен е така. Сега живея в толкова уморителен град, че вече нищо не се чува, но тези шумове, на дървените капаци и на вратата към пристройката, достатъчно е да наостря уши, за да ги чуя…
Вярно е, че не ти се обаждах, но мислех непрекъснато за теб, знаеш ли… И всеки път, когато идвах да те видя, нямах нужда от отчетите на добрата Ивон, която ме дръпваше настрани за ръкава, за да разбера, че всичко това започва да изчезва… Нищо не смеех да ти кажа, но добре виждах, че градината ти вече не беше толкова чиста, а зеленчуковите лехи толкова прави… Добре виждах, че вече не беше такава кокетка, че цветът на косата ти странно се е променил, а полата ти е облечена наопаки. Забелязвах, че готварската печка е мръсна, че супергрозните пуловери, които продължаваше да ми плетеш, бяха пълни с дупки, че двата ти чорапа бяха от различни чифтове и че се блъскаш във всичко… Да, не ме гледай така, бабче… Винаги забелязвах огромните ти синини, които се опитваше да криеш под жилетките си…
Заради всичко това можех да ти отрежа главата много по-отдавна… да те накарам да ходиш по лекари, да ти опявам да спреш да се уморяваш с тази стара лопата, която ти дори не можеше вече да повдигнеш. Можех да помоля Ивон да те наблюдава, да те следи и да ми изпраща резултатите от изследванията ти… Но не, казвах си, че е по-добре да те оставя на спокойствие и че в деня, когато така вече няма да може да продължава, е, тогава поне няма да съжаляваш, а и аз… Поне щеше да си си поживяла добре. Щастливо. Спокойно. До края.
Сега този ден дойде. Вече сме тук и… ти ще трябва да се примириш, мила моя. Вместо да ми се цупиш, по-скоро трябва да си помислиш какъв късмет си имала да живееш повече от осемдесет години в толкова красива къща и…
Тя се разплака.
— … и отгоре на всичко си несправедлива към мен. Моя ли е грешката, че съм далече и че съм съвсем сам? Моя ли е грешката, че си вдовица? Виновен ли съм, че освен моята порочна майка не си имала други деца, които да се грижат за теб днес? Моя ли е грешката, че нямам братя и сестри, за да си поделяме дните за посещение?
Не, не е моя грешката. Единствената ми грешка е, че съм избрал толкова гаден занаят. Освен да бачкам като някой глупак, нищо друго не мога да направя и най-лошото е, че дори да исках, не бих могъл да правя… Не знам дали си даваш сметка, но аз работя всеки ден без понеделника, в който идвам да те видя. Хайде, не се прави на учудена… Казвал съм ти, че в неделя работя като приходящ, за да си изплатя мотора, така че нямам нито един ден, в който да се поизлежавам сутрин… Всяка сутрин застъпвам в осем и половина, а вечер никога не си тръгвам преди полунощ… Така че ми се налага да спя следобед, за да издържа.
И така, ето, виж, това е моят живот — едно нищо. Нищо не правя. Нищо не виждам. Нищо не знам и най-лошото е, че нищо не разбирам… В тази каша имаше само едно положително нещо, едно-единствено. Това беше стаята, която си бях намерил при странния тип, за когото често ти говоря. Благородника, сещаш ли се? Добре, ама дори това започна да се издънва… Той доведе едно момиче, което остана и сега живее с нас. На моменти толкова ме вбесява, че дори не можеш да си представиш… А дори не му е приятелка! Тоя тип, не знам дали някой ден ще тегли някоя… о… пардон, дали ще премине от другата страна един ден… Не, това е просто някакво нещастно момиче, което той е взел под крилото си, и сега атмосферата в апартамента стана откровено непоносима и ще трябва да си търся нещо друго… Добре, но и това не е толкова важно, толкова пъти съм се пренасял, че вече не ми пука, ако се наложи да отида на нов адрес… Винаги ще се оправя… Но по отношение на теб не мога да измисля вариант, разбираш ли? Веднъж и аз да случа на добър шеф. Често ти разказвам как вика и крещи какво ли не, но няма значение, защото като човек е точен. Не само че с него нямаме липси, но е и добър… Наистина имам усещането, че откакто работим заедно, се усъвършенствам, разбираш ли? Затова не мога да го зарежа ей така, във всеки случай не и преди края на месец юли. Казах му за теб, знаеш ли… Рекох му, че искам да се върна на работа в моя край, за да бъда по-близо до теб, и знам, че той ще ми помогне, но с нивото, до което съм стигнал днес, вече не искам да приемам каквото и да е. Ако се върна по тези места, ще е или като втори в някой изискан ресторант, или като главен готвач в някоя кръчма. Вече не желая да бъда слуга, достатъчно се раздавах… Така че трябва да потърпиш и да спреш да ме гледаш с укор, защото иначе, казвам ти откровено: няма да идвам да те виждам повече.