— Не, не, няма проблем! Кода ли сте забравили?
— По дяволите, не. Или поне доколкото знам… или аз… аз не съм обмислил нещата от тази гледна точка… Боже мой, аз…
— Може би са го сменили?
— Наистина ли мислите така? — попита той, като че тя току-що му бе съобщила, че идва краят на света.
— Ще проверим… 342В7…
Чу се тракането на вратата.
— Оо, колко ми е неудобно… Колко ми е неудобно… Аз… Но и аз набрах същото… Не разбирам…
— Няма проблем — успокои го тя, облягайки се на вратата.
Той внезапно пресегна ръка да отвори вместо нея, но пропусна целта и в резултат й нанесе силен удар отзад по главата.
— Какво нещастие! Нали не ви заболя? Колко съм непохватен, наистина, моля да ме извините… Аз…
— Няма проблем — потрети тя.
Той не помръдна.
— Ъъ… — помоли Камий накрая — може ли да си махнете крака, защото ми притискате глезена и много ме боли…
И се засмя. Стана й нервно.
Когато вече бяха във фоайето, той се втурна към остъклената врата, за да й кавалерства.
— Уви, аз не се качвам оттам — съжали тя, посочвайки му дъното на двора.
— Да не живеете в двора?
— Ъъ… не точно… по-скоро под покрива…
— А, прекрасно… — Той дърпаше дръжката на чантата си, която се беше закачила на месинговата дръжка. — Това… Там сигурно е много приятно…
— Ъъ… да — Тя направи гримаса, отдалечавайки се бързо. — Може и така да се погледне на нещата…
— Приятна вечер, госпожице — извика й той. — И… поздравете родителите си от мен!
Родителите й… Тоя е съвсем откачен… Спомни си, че една нощ, защото тя се прибираше обикновено посред нощ, го беше изненадала във фоайето по пижама и туристически ботуши с кутийка котешка храна в ръка. Той беше много разстроен и я попита не е ли виждала една котка. Тя отговори отрицателно и се поразходи с него из двора, за да потърсят споменатия любимец. „Как изглежда?“, попита тя. „Уви, не съм осведомен…“ — „Вие не знаете как изглежда вашата котка?“ Той замръзна. „Защо трябва да го знам? Аз никога не съм имал котка!“ Тя беше съсипана от умора и го заряза, клатейки глава. Този тип наистина бе много завеян.
„Хубавите квартали…“ Тя си помисли отново за казаното от Карин, докато изкачваше първото стъпало от всичките сто седемдесет и две, които я деляха от бърлогата й. Хубавите квартали, права си… Обитаваше седмия етаж откъм задното стълбище на богаташка къща, която гледаше към „Шам дьо Марс“, и в този смисъл наистина можеше да се каже, че живее на елегантно място. Ако се покатери на табуретка и се наведе с опасност за живота надясно, можеше да зърне, така си е, върха на Айфеловата кула. Останалото обаче, мила моя, останалото не беше точно такова…
Тя се държеше за перилото, едва ли не изплювайки дробовете си и влачейки бутилките с вода. Опитваше се да не спира. Изобщо. На никой етаж. Една нощ това й се случи и не успя да се изправи. Седна на четвъртия и заспа с глава на коленете. Събуждането бе мъчително. Беше се вкочанясала и минаха много секунди, преди да разбере къде се намира.
Опасявайки се, че ще има буря, бе затворила прозорчето, преди да тръгне, и въздъхна, като си представи каква фурна е горе… Когато валеше, беше мокра, когато времето бе хубаво като днес, се задушаваше, а през зимата зъзнеше. Камий чудесно познаваше климатичните условия, защото живееше там повече от една година. Не се оплакваше, защото не беше очаквала да се появи това високо разположено жилище, и още си спомняше смутената физиономия на Пиер Кеслер в деня, когато бутна вратата на килера пред нея, подавайки й ключа.
Беше мъничко, мръсно, задръстено и изпратено от провидението място.
Когато я беше видял седмица по-рано на прага на вратата си — изгладняла, разстроена и безмълвна, Камий вече бе прекарала много нощи на улицата.
Той първо се беше изплашил, забелязвайки я като сянка на площадката.
— Пиер?
— Кой е?
— Пиер… — изстена гласът.
— Коя сте вие?
Той натисна превключвателя и се уплаши още повече.
— Камий? Ти ли си?
— Пиер — изхлипа тя, избутвайки пред себе си малък куфар, — трябва да ми пазите това… Тук са ми материалите, нали разбирате, и ще ми ги откраднат… Всичко ще ми откраднат… Всичко, всичко… Не искам да ми вземат инструментите, защото иначе ще пукна… Разбирате ли? Ще пукна…