Той си помисли, че тя бълнува.
— Камий! Ама за какво говориш? И откъде идваш? Влизай!
Когато Матилда се показа зад него, момичето се строполи на изтривалката им.
Те я съблякоха и я сложиха да легне. Пиер Кеслер придърпа стол до леглото и започна да я гледа изплашен.
— Спи ли?
— Така ми се струва…
— Какво ли се е случило?
— Не знам.
— Ама виж в какво състояние е!
— Шшт…
Тя се събуди чак на следващата нощ и много бавно, за да не ги разбуди, напълни ваната. Пиер и Матилда, които не спяха, прецениха, че е по-добре да я оставят на спокойствие. Така те я задържаха няколко дни, оставиха й резервните си ключове и не й задаваха никакви въпроси. Тези двамата бяха просто една благодат.
Когато й предложи да я настани в запазената слугинска стая в дома на родителите му, Пиер извади изпод леглото малкия кариран куфар, с който се бе замъкнала при тях.
— Вземи — каза той.
Камий поклати глава.
— Предпочитам да го оставя тук…
— И дума да не става — прекъсна я Пиер сухо. — Ще го вземеш със себе си. Няма какво да прави при нас!
Матилда отиде с нея в голям магазин, помогна й да избере лампа, матрак, бельо, няколко тенджери, котлон и мъничък хладилник.
— Имаш ли пари? — попита тя, преди да я пусне да си върви.
— Да.
— Ще се оправиш ли, моето момиче?
— Да — повтори Камий, сдържайки сълзите си.
— Искаш ли да задържиш ключовете ни?
— Не, не, ще се оправя. Аз… какво мога да кажа… какво…
Заплака.
— Не казвай нищо.
— Благодаря?
— Да — каза Матилда, притегляйки я към себе си. — Благодаря, хубаво, така е добре.
След няколко дни двамата дойдоха да я видят.
Изкачването на стълбите ги беше изтощило и веднага се отпуснаха на матрака.
Пиер се засмя, споменавайки, че това му напомня за младостта, и запя „Ла боееем“♦. Пиха шампанско в пластмасови чашки и Матилда извади от голямата си чанта цял куп прекрасни храни. С помощта на шампанското и на доброжелателността, те се осмелиха да зададат някои въпроси. Тя отговори на част от тях, а те не настояха за повече.
♦ Из операта „Бохеми“. — Б.пр.
Когато си тръгнаха и Матилда вече беше слязла няколко стъпала по-долу, Пиер Кеслер се обърна и я хвана за китките.
— Трябва да работиш, Камий… Длъжна си да работиш сега…
Тя сведе очи.
— Имам чувството, че съм работила много напоследък… Много, много…
Той я стисна по-силно, като почти й причини болка.
— Това не е работа и ти го знаеш много добре!
Тя вдигна глава и го погледна в очите.
— Затуй ли ми помогнахте? За да ми кажете това?
— Не.
Камий се разтрепери.
— Не — повтори той, освобождавайки я. — Не. Не говори глупости. Много добре знаеш, че винаги сме те приемали като наше дете…
— Блудно или чудо?
Той се усмихна и добави:
— Работи. Така или иначе, нямаш избор…
Тя затвори вратата, раздигна остатъците от храната и намери на дъното на чантата голям каталог на „Сенелие“. Едно лепнато листче й напомняше: „Твоята сметка е винаги открита…“. Не се осмели да го разгледа и допи направо от бутилката останалото в нея.
Беше го послушала. Работеше.
Почистваше хорската мръсотия и това й беше напълно достатъчно.
Наистина едва не умряха от жега вътре… Супер Жози ги беше предупредила предишния ден: „Не се оплаквайте, момичета, това са последните ни хубави дни, после ще дойде зимата и ще ни замръзнат задниците! Така че не се оплаквайте, ей!“ Веднъж и тя да бъде права. Беше краят на септември и дните се смаляваха видимо. Камий си помисли, че би трябвало тази година да си организира живота по друг начин, да си ляга по-рано и да става следобед, за да може да вижда слънцето. Подобни мисли удивиха дори нея самата и тя включи малко безгрижно телефонния секретар.
„Майка ти е. Всъщност… — подхвърли с насмешка гласът — вече не знам дали ти е ясно за кого говоря… Майка ти, нали знаеш? Тази дума казват милите дечица, мисля, когато се обръщат към тази, която ги е родила… Защото ти имаш майка, Камий, спомняш ли си? Извинявай, че ти припомням този неприятен факт, но тъй като това е третото съобщение, което ти оставям от вторник насам… Само исках да знам дали пак ще обядваме заед…“
Камий натисна стоп бутона и сложи наченатото мляко в хладилника. Седна по турски, извади тютюна и се помъчи да си свие цигара. Ръцете я издаваха. Тя започна няколко пъти отначало, за да навие хартията, без да я скъса. Съсредоточи се върху жестовете си, като че ли нямаше нищо по-важно на света, хапейки устните си до кръв. Беше твърде несправедливо да реве така заради парче хартия, след като бе изкарала един почти нормален ден. Беше говорила, слушала, бе се смяла, общувала дори. Беше се превземала пред този доктор и дала обещание на Мамаду. Нищо особено и все пак… От много отдавна нищо не беше обещавала. Никога. На никого. И ето че няколко излезли от някаква машина изречения й разхлопаха главата, повлякоха я назад и я накараха да легне, смазана от тежестта на невероятния камънак…