5
— Господин Летафие!
— Да, шефе!
— На телефона…
— Не, шефе!
— Какво не?
— Зает съм, шефе! Кажете да се обадят по-късно…
Човечецът поклати глава и се върна в приличащото на шкаф място зад пътеката, което му служеше за канцелария.
— Летафие!
— Да, шефе!
— Баба ви е…
Наоколо се засмяха.
— Кажете, че ще й се обадя — повтори момчето, което обезкостяваше парче месо.
— Не ми досаждайте, Летафие! Елате да се обадите по този тъп телефон! Аз да не съм ви някоя телефонистка!
Младежът изтри ръце с парцала, който висеше на престилката му, избърса челото си с ръкав и каза на работещото на съседната дъска момче, правейки знак, че ще го заколи:
— Да не си пипнал нещо, иначе… кръц…
— Добре — отвърна другият, — иди да поръчаш коледните си подаръци, бабчето те чака…
— Глупак, върви…
Той влезе в канцеларията и взе слушалката, за да каже, въздишайки:
— Бабче?
— Добър ден, Франк… Не е баба ти, на телефона е госпожа Кармино…
— Госпожа Кармино?
— Ох! Колко трудно те открих… Първо се обадих в търговската агенция и оттам ми казаха, че вече не работиш при тях, тогава се оба…
— Какво става? — прекъсна я той грубо.
— Боже господи, ами Полет…
— Почакайте. Не мърдайте.
Той стана, затвори вратата, взе отново слушалката, седна, поклати глава, пребледня, потърси по бюрото нещо за писане, каза още няколко думи и затвори. Свали си шапката и се хвана за главата, затвори очи и остана така доста време. Шефът го гледаше през остъклената врата. Накрая мушна хартийката в джоба си и излезе.
— Добре ли си, момчето ми?
— Добре съм, шефе…
— Нещо сериозно?
— Шийката на бедрената кост…
— О! — каза другият. — Това става често при старите хора… На моята майка се случи преди десет години, а да я видите днес… Истински расов заек!
— Вижте, шефе…
— Ще поискаш ли да си вземеш свободен ден?
— Не, ще направя обедното меню и ще подготвя нещата за тази вечер през почивката, но ми се ще после да изляза…
— И кой ще прави топлото тази вечер?
— Гийом. Той може да се справи…
— Ще успее ли?
— Да, шефе.
— Как мога да съм сигурен?
— Щом ви казвам, шефе, повярвайте.
Оня се намръщи, направи забележка на минаващ оттам сервитьор и му нареди да си смени ризата. Обърна се отново и добави:
— Вървете, но ви предупреждавам, Летафие, че ако има някакъв провал в готвенето тази вечер, ако ми се наложи да направя само една забележка дори, чувате ли ме? Вината ще бъде ваша, разбрахме ли се?
— Разбрахме се, шефе.
Той се върна на мястото си и отново хвана ножа.
— Летафие! Идете първо да си измиете ръцете! Тук не сме на село!
— Остави ме на мира — промърмори той, притваряйки очи. — Оставете ме всички на мира…
Започна да работи мълчаливо. След малко помощникът му се осмели:
— Добре ли си?
— Не.
— Чух какво каза на дебелия… Шийката на бедрената кост, така ли?
— Да.
— Сериозно ли е?
— Не, не вярвам, но проблемът е, че съм съвсем сам…
— Съвсем сам за какво?
— За всичко.
Гийом не разбра, но предпочете да го остави на спокойствие с притесненията му.
— Щом си ме чул да говоря със стареца, значи си разбрал за тази вечер…
— Йес.
— Ще можеш ли да поемеш?
— Това се заплаща…
Те продължиха да работят мълчаливо — единият наведен над зайците си, другият — над агнешкото си каре.
— Мотора ми…
— Какво?
— Давам ти го назаем за неделя…
— Новия?
— Аха.
— Брей — свирна другият, — тоя наистина обича бабчето си… Окей. Става.
Франк се изсмя горчиво.
— Благодаря.
— Ей?
— Какво?
— Тя къде се намира?
— В Тур.
— Ами тогава? Ще имаш нужда от мотора си в неделя, за да идеш да я видиш.
— Мога да се организирам другояче…
Гласът на шефа им ги прекъсна:
— Тишина, ако обичате, господа! Тишина!