Шумът от компанията долу е стихнал, може би се ослушват за звуци отгоре, чудейки се какво ли става с него. Той пъхва снимките обратно в чекмеджето с лице надолу, черни ръбове нагоре и се опитва да го плъзне обратно, както бе преди. С изключение на снимките, стаята е недокосната, огледалото незабавно ще изтрие образа му. Единствената следа, която остава, е, че си е докарал огромна пулсираща ерекция. Не може да слезе долу така, опитва се да се отърси от образа на отворената и смееща се уста, гледайки как я чукат. Кой би помислил, че сладката Синди е такава мръсница? Нужен е известен опит, за да осъзнаеш, че и другите момчета са като теб, същите мръсници, а за да асимилираш това, че момичетата могат спокойно да им съперничат, е нужен повече от един живот. Заека се опитва да изхвърли този смях от съзнанието си, но той остава като носна кърпичка. Опитва се да замени това, което току-що е видял, с други свои тайни. С дъщерята, със своето злато, със сина си, който утре се връща от Поконос, за да заеме мястото си във фирмата. Това върши работа и членът му клюмва. Притискайки здраво образа на мрачния Нелсън в съзнанието си, Хари отива в банята и врътва кранчето, все едно си мие ръцете, в случай че някой отдолу се ослушва и междувременно разкопчава колана си, за да си намести долните гащи. Убийственото е, че я е виждал да се смее със същия този смях край басейна на нещо, което той или Бъди Ингълфингър, или дори някой шут извън тяхната компания, е казал. Тя би духала на всекиго.
Докато слиза по стълбите продължава да има чувството, че главата му се носи на връв, дълга метър и осемдесет, която е закачена за големите му обувки. Компанията в дългата всекидневна се е преподредила в по-тесен кръг около масата „Парсънс“. За него, като че ли няма място. Рони Харисън вдига поглед:
— Божичко, кʼво си правил, бастуна ли лъска?
— Не се чувствам много добре — казва Хари с достойнство.
— Очите ти са червени — казва Дженис, — да не си плакал пак?