Сигурно е било, когато Беки умря. Маминка няма да живее вечно и когато хвърли топа, двамата с майка му ще останат да управляват компанията, а баща му ще седи отпред, подобно на онези картонени фигури в естествени размери, които излагаха по автосалоните, преди картонът да поскъпне. Тези чернилки, които се правят на важни, решителният начин, по който те поздравяват и те предизвикват да устоиш на погледа им, макар че не поемат отговорност за нищо, го карат да беснее от яд, въпреки че тревата вече би трябвало да започне да го отпуска и успокоява. Може да пийне още една бира. Тогава се сеща за бирата между краката си. Кутийката е студена и тежка, защото е пълна и току-що извадена от хладилника на Слим. Нелсън отпива една глътка. Той оглежда ръката си — сякаш държи кутийката с ръкавица.
Защо баща му просто не умре? Хората на неговата възраст се разболяват. Тогава остават двамата с майка му. Сигурен е, че ще може да се справи с майка си.
Вече не е толкова млад. Скоро навърши двайсет и три, но фактът, че е женен, го кара да се чувства глупаво сред тези хора. Никой от присъстващите не изглежда женен. Със сигурност никоя друга не е бременна, това поне си личи. Чувства се като изложен на показ, като човек, който не знае какво прави. Откровено казано, Пру не искаше да идва. Нямаше нищо против да си седи като едно от тези зелени растения и да се къпе в светлината от телевизора, да гледа „Лодката на любовта“ и след това „Островът на фантазиите“ заедно с горката маминка, която напоследък не изглежда много добре. Преди баща му и майка му си седяха с нея вкъщи, но напоследък, дори тази вечер, постоянно излизат с онази компания от „Летящия орел“. Направо не може да повярва колко безотговорни стават тъй наречените „възрастни“, когато решат, че играят добре. Майка му му разказа за шантавите им награди. Може би трябваше да предложи двамата с Пру да си останат вкъщи при маминка, нали в крайна сметка тя държи всички козове. Точно тогава обаче Пру беше решила, че дължи на Нелсън малко социални развлечения, защото той работеше толкова упорито, а заради нея трябваше да си седи у дома. Семейство — хората правеха всичко един за друг от някакво измислено чувство за дълг, но всъщност непрекъснато си пречеха, каква каша. Обаче щом двамата с Пру пристигнаха и тя се надруса, щурото момиче от Акрън изплува на повърхността и тя реши да играе до последно ролята на бременна жена, и започна да се мотае наоколо и да танцува, обута с тези обувки, с които дори не трябваше да ходи — огромни дебели платформи, които се държаха на тънки зелени гъвкави връзки, като онзи шнур, от който надзирателите на игрището в Маунт Джъдж ги караха да изплетат въженце за окачване на свирка около врата. Той дори си спомня, че имаше един начин на изплитане, на който му викаха „пеперуда“; така човек можеше да си изплете дори ключодържател, като че ли децата имаха някакви ключове. Може да го прави от злоба. Но той се чувства някак изоставен и дори му харесва да я гледа от разстояние, през дима. Тя има стил, тази Пру, стил и блясък в тази електриковозелена рокля без колан, която си купи от новия магазин на булевард „Акация“, откъдето старите хора бяха изселени в старчески домове, а средната класа се завръщаше в града. Когато се завърта, широките й ръкави се издигат като криле и топчестият й корем стърчи напред и напира под роклята й, разкривайки оранжевите еластични чорапи, които лекарят й каза да носи, за да предпазва младите си вени. Лъскавите платформи на обувките й едва се плъзгат по оръфания мокет, но тя не ги събува, иска да докаже, че може да го направи, от чиста злоба към него. Тялото й, като че ли прободено с шиш между лопатките на раменете, се извива в такт с музиката, докато ръцете й в лъскавия зелен плат се вдигат и страхотната й дълга коса се върти в кръг, отново и отново.