— А ти къде живееш? — пита го тя, като че ли продължава разговор, който е започнала с някой друг.
— В Маунт Джъдж — май това беше отговорът.
— В апартамент ли?
— С родителите ми и баба ми.
— И защо? — Приятното й лице лъщи от пот. И тя си е пийнала. Но около нея витае някакво спокойствие, за което той й е благодарен. Краката й в бели панталони се протягат до неговите и сякаш излъчват някакво сияние там, където чудатостта пълзи по тях като медуза.
— По-евтино е — отговаря той по-меко. — Решихме, че няма смисъл да си търсим квартира, преди бебето да се роди.
— Имаш жена?
— Ето я там — посочва към Пру.
Момичето я изпива с поглед:
— Страхотна е.
— Може да се каже.
— Какво означава този тон?
— Означава, че адски ме дразни.
— Не е ли вредно да подскача така? Имам предвид за бебето.
— Е, казаха й да се движи. А ти къде живееш?
— Наблизо. На „Янгкуист“. Нашият апартамент изобщо не е толкова готин, живеем на първия етаж от задната страна на сградата, прозорците ни гледат към един малък двор, където се събират всички котки. Говори се, че къщата ще се събаря и ще се строи жилищен блок.
— Това добре ли е, или не?
— Добре е, ако имаш пари, но май е зле, ако нямаш. Току-що си намерихме работа в града и моят… моят човек иска да се запише в колеж, когато си стъпим на краката.
— Кажи му да забрави. Аз ходих в колеж и това са конски фъшкии.
Горната й устна е леко подпухнала и по нацупената й уста той със съжаление разбира, че не знае какво да му отговори.
— Какво работиш? — пита я.
— Помагам на сестрите в един старчески дом. Едва ли го знаеш — „Сънисайд“, на мястото на стария панаир.
— Не е ли депресиращо?
— Така казват, но на мен не ми пречи. Старците си говорят с мен, хората се нуждаят най-вече от компания.
— С твоя човек женени ли сте?
— Още не. Той иска да се развива. Смятам, че така е по-добре. А и може да си променим решението.
— Хитро. Онази мацка със зелената рокля забременя и аз нямах избор.
На това също няма какво да се отговори. Въпреки това момичето не изглежда отегчено, както повечето хора, с които говори. Във фирмата непрекъснато слуша бръщолевенията на Джейк и Руди и им завижда, че си говорят, без да се чувстват като пълни идиоти. Това непознато лице спокойно виси срещу неговото, слабо заинтригувано. Никога не е виждал толкова бледосини очи, кожата й е млечнобяла, а носът й е леко вирнат. Рижата й коса е привързана отзад. Ушите й се виждат — има дупки, но не носи обици. В надрусаното си състояние ясно вижда белите гънки на тези уши.
— Казваш, че току-що сте се преместили в града — казва Нелсън. — Откъде идвате?
— Близо до Галилий. Знаеш ли къде е това?
— Горе-долу. Когато бях дете, няколко пъти ходихме до състезателните писти.
— Когато е тихо, от нашата къща чуваме форсирането на двигателите. Стаята ми е от онази страна и винаги ги чувах.
— Там, където живея, движението е много натоварено. Стаята ми беше от задната страна на къщата, но сега спя отпред. — Милите малки уши, малки като неговите, въпреки че у нея няма нищо дребно, особено бедрата й, които наистина изпълват лъскавите й бели панталони. — Какво работи баща ти. Фермер ли е?
— Баща ми умря.
— О, извинявай.
— Няма защо, беше тежко, но той беше болен. Беше фермер, прав си, и беше сключил договор с училищните автобуси.
— Въпреки това е гадно.
— Имам страхотна майка обаче.
— И какво й е страхотното?
В глупостта си непрекъснато звучи враждебно. Но тя като че ли не забелязва това.
— Ами, просто е много разбрана. И може да бъде доста забавна. Имам двама братя…
— Така ли?
— Да, и тя никога не ме е карала да отстъпвам само защото съм момиче.
— А защо да го прави? — Усеща пробождане на ревност.
— Някои майки го правят. Смятат, че момичетата трябва да са тихи и хитри. Моята казва, че жените получават повече от живота. При мъжете сякаш, ако не печелиш непрекъснато, си едно нищо.
— Явно е голяма работа. Знае всичко.