Варосани в бяло гиганти никнеха из Брюър по пресечките на „Айзенхауер“ с имена на плодове и сезони: „Зима“, „Лято“, „Пролет“, но улица „Есен“ нямаше. Преди двайсет години Заека живя на улица „Лято“ с жена на име Рут Леонард. Там стана баща на момичето, което видя днес, ако това изобщо беше дъщеря му. Нямаше измъкване — греховете ни, собствените ни семена се връщаха обратно. Диско музиката отстъпва пред „Би Джийс“, бели мъже, които прекрасно звучат като чернокожи жени. Усиленото пулсиране на „Да останеш жив“ е на фона на странното носово извиване по песента на Джон Траволта.
Хари още го възприема като един от гъзарите от класа на господин Котър, но миналото лято цяла Америка беше в краката му, всяка глупачка под петнайсет години искаше да бъде натискана от бивш гъзар на задната седалка на някоя паркирана в Бруклин кола. Сеща се как собствената му дъщеря се качва на задната седалка на королата, а краката й се оголват до задника й. Чуди се дали космите по венериния й хълм са рижи като на майка й. В онази нежна женствена извивка, от която не висеше грозен като наденица пенис с изпъкнали сини вени. Очите й бяха сини като неговите: прекрасно беше да си представя, че се е превърнал в жена, едно тайно съобщение, понесено от гените по целия този път, през всичките пристигания и отпътувалия, през всички тези години, по кървавия тунел на израстването и живота, на оцеляването. По-добре да престане да мисли за това, прекалено силно го изпълваше с безсмислено въодушевление. Понякога музиката прави същото.
Някаква кола с двойни фарове, жълт „Леман“ с голяма вертикална решетка по средата на бронята, кара толкова близо зад него, че той отбива зад една паркирала кола и пуска копелето да го задмине. Шофьорката е млада блондинка с чип нос. Напористите свине по пътищата, които му лазеха по нервите, често се оказваха млади момичета, вероятно дъщери на някой негов познат. От апатичната й изцъклена физиономия му става ясно, че не иска да бъде груба, а просто бърза за някъде. Когато Заека се научи да кара кола, по пътищата имаше само старчоци, които караха прекалено бавно, а сега май има само припрени хлапета, които ужасно бързат. „Пускай ги да те задминат“, това беше мотото му. Вероятно ще се блъснат в следващия телефонен стълб. Надява се.
Пътят му го отвежда нагоре към величествената гимназия на Брюър, наричана „Замъка“, за която си спомняше, че е построена през 1933 — годината на раждането му. Сега не биха построили подобно нещо, с тази липса на вяра в образованието и с този нулев прираст, в училищата няма достатъчно ученици и много от училищата затварят. Тук на хълма градските строители бяха подхванали имената на дърветата, тъй като годишните времена бяха само четири. От двете страни на булевард „Акация“, на изток от „Замъка“ са накацали къщи, заобиколени от тесни ивици окосена трева и умиращи от липса на светлина рододендрони.