— Твое е — уверява го Пру. — Много добре го знаеш.
— Не съм сигурен. Тази вечер се държиш доста курвенски.
— Не аз исках да идваме, спомняш ли си? Ти непрекъснато искаш да излизаме.
Той започва да плаче. Нещо в лицето на Пру, притиснато в него, онази акрънска суровост, коремът, който се удря в неговия, едрото й кукленско тяло, което обичаше толкова много и което тя спокойно би могла да го дари на друг, формите и извивките й го карат да се чувства, сякаш не означава нищо за нея. Всичките им нежни моменти, когато я чакаше на хълма и я водеше на разходка под дърветата, баровете по Уотър стрийт, това, че замина преди нея и я остави в Колорадо, го карат да се чувства като истински глупак, докато се задушаваше в Даймънд Каунти. Това не значеше нищо. Той не значи нищо за нея, както не бе означавал нищо за Джил. Едно изчадие, една буболечка, на която да се подиграват, и виж какво стана. Любовта се отцежда от тялото му като боклук надолу по коленете му, които усеща меки като парцал.
— Ще се нараниш — хлипа той, а сълзите му придават допълнителен блясък на лъскавата й зелена рокля на рамото. Пред очите му съвсем ясно изниква собственото му сбръчкано лице като образ по телевизията.
— Държиш се странно — казва му Пру вече шепнешком, усеща гласа й като парцал, натъпкан в ухото си.
— Хайде да се махаме от това гадно място.
— Какво си говорехте с онова момиче?
— Нищо. Гаджето й прави машинки срещу насекоми.
— Говорехте си доста време.
— Тя искаше да танцува.
— Видях те да гледаш към мен и да ме сочиш. Срам те е, че съм бременна.
— Не ме е срам. Гордея се.
— Глупости, Нелсън. Срам те е.
— Не се заяждай. Хайде да си ходим.
— Ето, видя ли, срам те е. За теб бебето не означава нищо друго, освен срам.
— Хайде, моля те. Какво искаш да направя, да ти падна на колене ли?
— Виж какво, Нелсън, аз си прекарвах чудесно, танцувах си и ти дойде да ми се правиш на мъж, и да ме дърпаш за ръката. Китката още ме боли, може и да си ми я счупил.
Той се опитва да повдигне ръката й, за да я целуне, но тя сковано я дърпа. Понякога му се струва, че тялото и душата й са като дъска — плоски и равни, и грапави. Тогава го обзема страх, че всъщност тя е такава — плоска и равна, че не таи нищо в дълбините си, защото дълбини няма, тя е това, което вижда. Понякога изпада в някакво настроение и сякаш не може да се спре. Той пак подръпва китката й, за да я целуне, но тя не иска да го разбере, това я дразни и лицето й почервенява, чертите й се изострят и сковават.
— Знаеш ли какво си ти? — пита тя. — Ти си един жалък Наполеон. Ти си подлец, Нелсън.
— Недей.
Кожата около вампирските й устни е опъната, а гласът й е като на валяк, който не може да се спре.
— Изобщо не съм те познавала. Гледам как се държиш със семейството си и смятам, че си ужасно разглезен. Ти си един глезен хулиган, Нелсън.
— Млъкни! — Не трябва да се разплаква отново. — Никога не са ме глезели, точно обратното. Изобщо не знаеш какво са ми сторили.
— Слушала съм го хиляди пъти и въобще не ми се струва толкова страшно. Очакваш майка ти и бедната ти баба да се грижат за теб, каквото и да направиш. Държиш се ужасно с баща си, а единственото, което той иска, е да те обича, да има поне полунормален син.
— Той не искаше да работя във фирмата.
— Защото не смяташе, че си готов, и ти не беше. И още не си. Нито пък си готов да станеш баща, но това е моя грешка.
— О, дори ти правиш грешки! — Зеленият цвят на роклята й е ужасен, като цветовете, които една дебела чернокожа проститутка би избрала, за да привлича внимание по улиците. Той отвръща очи и вижда върху едно бюро някакви огъващи се фигурки на фламинго, подредени в положение за съвкупление, едното върху гърба на другото, и други две, поставени така, все едно си правят свирка, но клюмналите човки развалят целия ефект.
— Правя доста грешки — продължава Пру. — И това е нормално, никой на нищо не ме е учил. Но ще ти кажа едно нещо, Нелсън Енгстръм — ще родя това бебе, каквото и да направиш, да вървиш по дяволите.