— Още ли мислиш, че съм подлец?
— Нелсън, защо просто не пораснеш?
Стабилният дървен парапет отдясно главозамайващо се извива надолу по двата етажа стълби към първия етаж. Поглеждайки надолу, Нелсън вижда горната част на две пластмасови кофи за боклук, поставени в мазето. Пру нетърпеливо го заобикаля отляво, раздразнена и горяща от желание да излезе на чист въздух. След малко той си спомня как широкият й ханш го блъска и ядът му срещу умишлената й непохватност го кара да я блъсне леко — малко отмъстително побутване. От лявата страна на стълбището няма парапет и гипсовата стена е осеяна с ронещи се дупки от пирони, където наемателите са изкъртили ламперията. Така че, когато Пру си изкълчва глезена заради обувките с платформа, тя няма за какво да се хване; тя издава лек вик, но бледото й лице е безизразно както навремето, когато се спускаше с делтапланера. Нелсън се протяга да хване кадифеното й яке, но тя е далеч от него, краката й изпреварват тялото й и той вижда как лицето й профучава покрай дупките от пирони, докато тя се извърта да се хване за нещо, но там няма нищо. Тя се преобръща и се измята настрани с главата напред, металните пръчки на парапета се врязват в корема й. Всичко става толкова бързо и все пак мозъкът му успява да запечата няколко чувства — допира на кадифеното яке до върха на пръстите му, заядливото блъсване с бедрото й, възмущението му срещу отвратителните й обувки и хората, които са изкъртили парапета от стълбището — всичко прецизно се подрежда в съзнанието му. Той ясно вижда оранжевия чорапогащник да потъмнява на чатала й като венчелистчето на яркозелено цвете, когато краката й разтварят роклята й при първия удар. Тя се опитва да обгърне тялото си с ръце и когато пада по средата на стръмното стълбище, едната й ръка застава под ъгъл, обувката й се изхлузва, закачена за крака й на тънката каишка, а главата й е скрита под красивата й разпиляна коса. Издълженото й тяло застива.
Дъждът нежно барабани по прозореца на покрива. Музиката от купона се процежда през стените. Явно шумът от падането й е бил много силен, защото жълтата врата незабавно се отваря и хората се скупчват наоколо, но единственият шум, който Нелсън чува, е тихото изпиукване, което Пру издава, когато пада, като малка гумена играчка за баня, която по невнимание си настъпил.
В болницата ги посреща Супи в страхотно настроение. Шегува се със сестрите и останалия персонал и се разхожда в черните си дрехи из този бял свят като щастлив микроб, едно изключение от всички правила. Пристъпва напред, като че ли да прегърне мама Спрингър, но в последната минута се спира и вместо това самодоволно я потупва по рамото. Палавата усмивка, която отправя към Дженис и Хари, разкрива дребните му зъби. Поглежда Нелсън по-сериозно, но с все така светнало лице.
— Тя се чувства отлично, като изключим гипса на ръката. Но и тук е извадила късмет, защото си е счупила лявата ръка.
— Тя е левачка — казва му Нелсън.
Той е в лошо настроение и се е прегърбил от липсата на сън. Беше стоял в болницата с нея от един до три и сега пак дойде в девет и половина. Бе звънял вкъщи към един и петнайсет, никой не му вдигна и това добави към двайсетте му години тъга. Маминка си беше вкъщи, но беше прекалено стара и унесена в мъглата на съня си, за да чуе телефона, а родителите му бяха отишли с Мъркетови и Харисънови в новия стриптийз бар на шосе 422 зад „Четирите сезона“ по пътя за Потстаун, и след това се бяха отбили в Мъркетови за по едно питие. Така че семейството му не разбра за случилото се, докато Нелсън, който беше припълзял до леглото си в три и половина, не се събуди в девет. На път за болницата в мустанга на майка си той твърдеше, че е заспал чак когато птиците са започнали да чуруликат.