В една от книжките, които Нелсън имаше като дете, с твърди лъскави корици и черен гръб, подобен на електрически кабел, имаше картинка на великан с подпухнало зелено лице с косми, които се подават отвсякъде. Още по-лошо беше, че великанът се усмихваше, хилеше се с онази лигава усмивка и раздалечени зъби, каквито великаните обикновено имаха, докато надничаше в една пещера, където две деца — момче и момиче, вероятно братче и сестриче, които бяха героите от приказката — пълзяха като силуети в сенките. На картинката се виждаше само задната част на главите им, това си ти, гледаш навън, гонен, прекалено уплашен да помръднеш и мускулче или да дишаш, докато огромното радостно, подпухнало лице изпълва слънчевия отвор на пещерата. Точно така си представя баща си тези дни — той, Нелсън е в някакъв тунел и баща му запълва отвора, откъдето може да излезе на слънце. Старият дори не знае, че го прави, той просто върви редом с онази жалка крива усмивка, махването, с което го отпраща, докато се врътва и излиза разочарован. Ето това беше, беше разочаровал баща си, трябваше да бъде нещо различно от това, което е, и сега всички мъже във фирмата, не само Джейк и Руди, а и Мани, и механиците, покрити с грес, на които само кожата около очите беше бяла, го гледаха втренчено и също го бяха разбрали. Той не е баща си, не е толкова висок, не може да хвърля топката така, както Хари Енгстръм може. И в света няма друг свидетел, освен Нелсън, който да заяви, че баща му беше виновен, подлец, страхливец и убиец, и когато се опитва да го обяви, нищо не се получава, целият свят му се присмива, докато седи с отворена уста, от която не излизат думи. Великанът поглежда вътре и Нелсън се навира още по-навътре в тунела. Харесва „Лейд Бек“, защото му прилича на уютен тунел, харесва дима, пиячката и цигарите с трева, които се подават от ръка на ръка под масите и приемането, чувството на принадлежност в задимения тунел, плъхове, неудачници, на кого му пука, не е нужно да слушаш какво ти говорят, защото и без това никой няма да си купи тойота или застрахователна полица, или нещо друго. Защо не измислят общество, в което хората да получават това, от което се нуждаят, и да правят каквото си искат? Баща му би казал, че това би било фантастично, но че животните живеят така през цялото време.
— Все още смятам, че си чукал Мелани — обажда се Пру със сухия си равен котешки глас от бедняшките квартали.
Без да натиска спирачките, Нелсън завива с големия крайслер покрай ъгъла, където паркът препречва пътя по Уайзър стрийт. Пайн стрийт е еднопосочна, така че той трябва да влезе по нея откъм блоковете, за да не ходи Пру дълго.
— И какво, ако съм я чукал? — казва той. — Ние не бяхме женени, така че какво значение има това сега?
— Въпросът не е в теб, всички знаем, че би сграбчил всичко, до което се докопаш, толкова си алчен, въпросът е в това, че тя ми беше приятелка. Вярвах й. Вярвах ви и на двамата.
— За бога, не почвай да хленчиш.
— Не хленча.
Но той си представя как ще седне до него в заведението намусена, без да казва нищо, без да слуша никого, освен онова подритване в корема си. Счупената й ръка я прави да изглежда още по-смешна — издут корем и гипс, и като си я представя така, малко му дожалява за нея, но после си казва, че така проявява загриженост, като я взема със себе си, което повечето мъже не биха го направили.
— Хей — казва той дрезгаво, — обичам те.
— И аз те обичам, Нелсън — отговаря му тя, повдигайки здравата си ръка от скута си, когато той маха едната си ръка от волана, за да стисне нейната. Странно, колкото по-дебела става около кръста, толкова по-тънки и съсухрени изглеждат ръцете и лицето й.
— Ще си тръгнем след две бири — обещава й той. Може момичето с белите панталони да е там. Понякога идва с онзи грамаден тъпанар Джейми и Нелсън подразбира, че тя е тази, която го кара да идват тук, на нея мястото й харесва, а на него не.