Под името „Лейд Бек“ барът е толкова нашумял, че е трудно да се намери място за паркиране по Пайн стрийт. Иска да спести на Пру поне дългата разходка в студа, въпреки че лекарят им беше казал, че движението е полезно. Мрази студа. Когато беше дете, обичаше декември, защото Коледа беше в края му и той толкова се вълнуваше от всички неща в света, които човек можеше да получи, че никога не забелязваше как тъмнината и студът настъпват все по-близо и по-близо. А сега баща му щеше да води майка му на някаква луксозна почивка на един остров заедно с тъпите им приятели, за да се излежават и да се пекат на слънце, докато Нелсън мръзне тук и държи фронта във фирмата. Не беше честно. Момичето невинаги е с белите панталони, последния път, когато я видя, носеше от онези модерни поли с огромни цепки отстрани. Вижда едно място за паркиране пред дългата ниска тухлена сграда, която навремето беше на „Венити Прес“, между една стара двутонна кола марка „Фейрлейн“ и една бронзова хонда пикап, където може да успее да се мушне. Номерът с паркирането на малко място беше да извиеш задницата на колата право срещу предните фарове на колата зад теб и да не заставаш прекалено далече от бордюра, иначе ще си правиш маневри до безкрай. И да не се притесняваш да режеш завоя наляво, винаги имаш повече място, отколкото си мислиш. Той застава толкова близо до фейрлейна, че Пру рязко извиква: „Нелсън“.
— Виждам го, виждам го, млъкни и ме остави да се съсредоточа.
Той извърта тежкия волан на крайслера, с това движение на волана можеш да маневрираш цял кораб, за да вкара колата в гладкия процеп подобно на кънкьор, който спира на леда. Боже, костюмите на фигуристките са толкова секси, малките им полички се ветреят нагоре, когато карат с дупето напред и той си спомня, докато се опитва да види ниските фарове на хондата, как цепката на полата на онова момиче се беше разтворила, за да разкрие дългото й лъскаво бедро, преди да се настани на бар стола, усмихвайки се срамежливо на Нелсън. Луксозният крайслер на маминка се плъзга назад и очакването му за идеалното точно движение е толкова силно, че той не чува стърженето на метал в метал, докато не остъргва колата по половината й дължина, и Пру изскимтява, като че ли в този момент ражда.
Уеб Мъркет твърди, че златото е достигнало пределната си стойност; обикновените американци са обзети от златна треска, а като станат прекалено самоуверени, лесно могат да загубят спечеленото. Виж, среброто е друго нещо: братята Хънт от Тексас си купуват бъдеще в сребро за милиони долари на ден, а едри риби като тях сигурно знаят нещо. Хари решава да обърне златото си в сребро.
Дженис и без това щеше да слиза до центъра за коледни покупки, така че двамата се срещат в „Креп Хаус“ (тя все още го нарича „Пърженото на Джони“) за обяд и след това могат да отидат в брюърския трезор с ключа от сейфа и да изтеглят трийсетте златни монети, които Хари беше купил за 11 314,20 долара преди три месеца. В кабината, която банката ти предоставя, за да се разпореждаш със сейфа си, той изважда изпод застрахователните полици и американските облигации два синкави цилиндъра, които приличат на кукленски тоалетни, и ги подава на Дженис, по един във всяка ръка. Усмихва се, когато по лицето й прочита, че е изненадана от тежестта на масивното злато. Чувствайки се още по-достойни граждани, двамата минават между величествените гранитни колони на „Брюър Тръст“ под слабото декемврийско слънце и пресичат горичката с пресъхнали фонтани и бетонни пейки с изписани със спрей имена на младежи. Продължават по източната страна на „Уайзър“ покрай две пресечки с магазини, които не правеха много оборот дори по Коледа. Единствените хора, които минават през ниските им входове, са дребни недохранени пуерториканки и хлапета, които би трябвало да са на училище, и гуреливи пенсионери в мръсни подплатени якета и ловджийски шапки с брадясали лица. Фабриките са употребили тези старци и са ги изплюли.
Гирляндите, окачени по металните стълбове, потрепват и Хари ясно долавя трептенето им, докато минава покрай стълбовете. Злато, злато, пее сърцето му, усещайки тежките цилиндри, разпределени в двата дълбоки джоба на палтото му, които се поклащаха заедно с крачките му. Дженис припка до него — една спретната и стегната жена, сгушена в палтото си от овча кожа, което стигаше до ботушите й, а вятърът, който кара гирляндите да трептят, шумоли в хартиените пликове в ръката й. Той зърва отраженията им в зацапаното и напукано огледало до входа на един магазин за обувки: той е висок, изправен, с бяло лице, а тя — ниска и мургава, припка до него, обута в червени кожени ботуши с високи токчета. Елегантният й силует и черното му палто и ирландска шапка ясно показват, че той е улегнал, че и двамата са улегнали, че могат да си позволят с усмивка да отминат горчивите празни погледи, отправени към тях по улицата.