Виещият се около раменете на Маунт Джъдж път вече си има номер — 422, отвъд стръмната бездна от дясната страна се разкрива гледка към виадукта, по който навремето минаваше водата до града над черната шир на река Рънинг Хорс. Две бензиностанции бележат началото на градчето Маунт Джъдж. Вместо да продължи по шосе 422 към Филаделфия, Хари излиза от магистралата в посока центъра, покрай гранитната Баптистка църква и после нагоре по Джексън стрийт. След три пресечки излиза право на Джоузеф стрийт. Ако продължи по „Джексън“ още две пресечки, ще мине точно покрай старата си къща, близо до ъгъла с „Мейпъл“, но откакто баща му умря няколко години след майка му, Заека рядко минава оттам. Баща му някак успяваше да се справя сам с градината, чистенето и готвенето, докато емфиземът му съвсем не го повали, и човек го намираше седнал на един стол свит като шепа, която пази пламъчето на топяща се свещ. Хората, на които двамата с Мим продадоха къщата, бяха боядисали дървената ограда в ужасен виненочервен цвят и бяха закачили ултравиолетова лампа на големия преден прозорец. Бяха от вида млади хора, които смятат, че на такъв тип къщи всичко им отива, колкото и да са приятни, и че като я вземат, правят услуга на целия свят. Хари не харесваше акцента на мъжа, нито косата му и спортния му костюм, но пък харесваше цената, която плати: петдесет и осем хиляди за къща, която през 1935 е струвала на родителите му само четирийсет и две. Това правеше доста прилична сума, независимо че Мим отнесе своята половина в Невада и въпреки високите такси на агентите по недвижими имоти и адвокатските хонорари. Тези хора идват веднага щом разберат, че някакви пари сменят собственика си. Тогава беше умолявал Дженис да си купят самостоятелна къща с тези двайсет хилядарки в района на Пен Парк, в западната част на Брюър, на пет минути път от фирмата. Но Дженис не искаше да изостави майка си: семейство Спрингър ги бяха подслонили, когато нямаха собствен дом, защото къщата им изгоря, а бракът им беше стигнал дъното. На Хари му обещаваха да стане ръководител на отдела по продажби, когато татко умря, а Нелсън и без това вече беше преживял толкова много шокове, толкова много спомени все още тлееха в онази част на Брюър — следствието срещу Джил и полицейското разследване, намерението на родителите й да заведат дело чак от Кънектикът, отлагането на решението на застрахователната компания поради подозрителните обстоятелства, показанията на бедната Пеги Фознахт, че Хари е бил с нея и следователно не е могъл сам да подпали къщата. С всичко това май беше по-добре да се спотайват, да се крият зад името Спрингър в голямата измазана къща. Седмиците се превърнаха в месеци, а месеците — в години и младите Енгстръм така и не се преместиха в собствено жилище. И без това след внезапната смърт на Фред, и заминаването на Нелсън в колежа вече имаше повече място и още по-малко причини за местене. Сгушена под разклонените дървета сред набраздената морава, къщата на Джоузеф стрийт 89 напомняше на Хари за къщичката на вещицата с прозорци от захар, стени от козунаци и шоколадови вафли по дебелия полегат покрив. Въпреки че отвън къщата изглежда голяма, долният етаж е претъпкан с мебелите на роднините на мама Спрингър — Кьорнер, а щорите винаги са спуснати наполовина, освен на сенчестата задна веранда и в малката стаичка на горния етаж, която първоначално е била стая на Дженис, а после на Нелсън през петте години преди заминаването му в Кент. В къщата на Спрингър няма нито едно ъгълче, където Хари да може да диша свободно.
Той обръща колата на покрита с чакъл алея и паркира королата в гаража до морскосиния крайслер от 74-та година, който Фред подари на старата за рождения й ден, година преди да умре, и който тя кара из града, здраво стиснала волана с две ръце и с изражение, като че ли очаква в багажника всеки момент да избухне бомба. Дженис винаги паркира своя мустанг кабрио отпред на тротоара, където капещите листа на клена цапат предницата. Понякога, когато времето е топло, тя оставя покрива отворен през нощта и седалките й винаги са лепкави. Заека затваря вратата на гаража и тръгва по циментираната пътечка към задния двор, като кола в тунел, със странното усещане, че вече има две деца, а не едно.
Дженис го посреща в кухнята. Нещо не е наред. Облечена е с колосана рокля на ментовозелени райета, но косата й е все още влажна от следобедното плуване в басейна на клуба. Почти всеки ден се уговаряше да играе тенис с някоя приятелка от клубовете, в които членуваха — „Летящия орел“, нова организация, разположена по ниските склонове на гористия побратим на Маунт Джъдж с индианското име „Маунт Пемакуид“, и след това убиваше времето в клюки или игра на карти край басейна, бавно замъглявайки съзнанието си с шприцове или с водка с тоник. На Хари му харесва да има жена, която прекарва толкова време в клуба. На четирийсет и три Дженис е леко налята около кръста, но краката й са стройни и стегнати. И загорели. Имаше тъмна кожа по рождение, а сега още преди началото на юли има тен като на дивак, а ръцете и краката й са почти черни като на някое полинезийче от филм на Йон Хол. На долната й устна има остатък от червило, което беше секси, въпреки че той не харесваше как опърничаво стиска устни, докато заприличваха на тънък процеп. Все още мократа й коса откриваше високото й чело, което беше някак на петна, като кафява хартия със засъхнали капки вода. От разгорещения й вид се досеща, че се е карала с майка си.