— Голяма тъпотия — казва Нелсън. — Искам да кажа, Картър много се притеснява. Не е по-зле от това, което направихме във Виетнам, още повече че са ни толкова близо, а и те са си марионетна държава от години.
— Марионетните правителства, а?
— Ами, всички ги имат. Правителствата на цяла Южна Америка са наши марионетки.
— Бас ловя, че това е голяма новина за мексиканците.
— Поне руснаците, татко, го правят, когато кажат, че ще го направят. Ние само се опитваме и после политиката се намесва. Вече нищо не можем да направим.
— Не и ако младите смятат, че не можем — отговаря Хари на сина си. — Какво ще кажеш да отидеш да се биеш в Афганистан?
Момчето са засмива:
— Татко, вече съм женен мъж. И отдавна съм преминал възрастта за военна повинност.
Възможно ли е? Хари не се чувства прекалено стар, а през февруари ще стане на четирийсет и седем. Винаги малко беше съжалявал, че не го изпратиха в Корея, докато беше в армията, въпреки че по това време му беше добре да се мотае из Тексас. Там гледаха на света по доста интересен начин: пари, пиячка и жени, това е. До мозъка на костите. Какво казваше Мим? Господ не е отишъл на запад, умрял е по пътя.
— Искаш да кажеш, че се ожени, за да не участваш в следващата война? — пита той Нелсън.
— Няма да има следваща война, Картър ще вдигне доста шум, но няма да им позволи война, точно както оставя Иран да държи заложниците. Всъщност Били Фознахт казва, че единственият начин да си върнем заложниците, е Русия да нападне Иран. Така ще ни върнат заложниците и ще ни продават петрол, защото им трябва житото ни.
— Били Фознахт — тоя кретен пак ли се мотае наоколо?
— Само през ваканцията.
— Не се обиждай, Нелсън, но как го търпиш?
— Той ми е приятел, но знам защо не го понасяш.
— Защо? — пита Хари, а сърцето му се разтуптява при възникналия спор.
Обръщайки се право срещу баща си до обсипаното със златен прах стъкло, лицето на момчето сякаш се сбръчква от омраза, омраза и страх да не го ударят за това, което казва:
— Защото Били е бил там в нощта, когато си чукал майка му, докато Скийтър е горил Джил в къщата, а ние трябваше да сме там да я спасим.
Онази нощ преди десет години, а момчето още я помни, гризе го като червей, който пречи на растежа му.
— Това още те тормози, нали? — меко казва Заека.
Синът му не го чува, очите му са хлътнали като пръсти в глина:
— Ти остави Джил да умре.
— Не съм. Нито пък Скийтър. Не знаем кой е запалил къщата, но не бяхме ние. Сигурно са били съседите с тяхната идея за гостоприемство. Трябва да го преживееш, момче. Двамата с майка ти го преживяхме.
— Знам, че сте го преживели.
Почукването на Милдред Круст върху пишещата машина приглушено долита от далечината, мъж и жена в червено-кафяви палта се разхождат из автосалона, проверявайки етикетите с цените, залепени от вътрешната страна на прозорците. Момчето се втренчва, като че ли зашеметено от бащиния си глас, който достига до него.
— Миналото си е минало — продължава Хари. — Трябва да живееш в настоящето. Джил щеше да умре, каквото и да бяхме направили. Още първия път, когато я видях, около нея витаеше смъртта.
— Знам, че ти се ще да си мислиш така.
— Това е единственият начин да се мисли. Когато станеш на моята възраст, ще разбереш. На моята възраст, ако носиш цялото това нещастие на гръб, няма да можеш да се събуждаш сутрин — някакъв проблясък за частица от секундата, когато чувства, че момчето го слуша, окуражава Хари да продължи с по-плътен, по-топъл глас. — Щом се роди момченцето ти — казва на сина си, — ще се почувстваш по-пълноценен, ще гледаш на нещата по друг начин.
— Знаеш ли какво? — пита Нелсън бързо с мъртвешки глас, гледайки през него с вдигнати очи, от които ко̀сата светлина е откраднала цвета.
— Какво? — Сърцето на Заека се свива.
— Когато Пру падна по стълбите. Не съм сигурен дали не я бутнах. Просто не си спомням.
Хари уплашено се изсмива:
— Естествено, че не си я бутнал. Защо да я буташ?
— Защото съм луд като теб.
— И двамата не сме луди. Просто понякога сме изнервени.
— Така ли? — Сякаш момчето му е благодарно за тази информация.