Дженис се опитва да си запали цигара, клечката така трепери, че тя подпира лакътя си на масата. Хари уверява старата жена:
— Беси, ти ще живееш още сто години. — Но след като е видял каква е станала кожата й, знае, че това не е вярно.
Изведнъж тя пита с широко отворени очи:
— Какво ще се случи с тази къща тогава?
Заека едва не се разсмива, толкова детински са изражението на старата жена и тонът й.
— Всичко ще бъде наред — отговаря й той. — Когато са строели тези къщи, са ги правели солидно, не като бараките, които сковават сега.
— Фред винаги беше искал тази къща да остане на Дженис — заявява мама Спрингър, втренчила присвити очи в пространството между главите на Хари и Дженис.
Сега Дженис се засмива:
— Мамо, имам достатъчно сигурност. Нали ти казахме за златото и среброто.
— Така както си играете с пари, лесно можете да ги загубите — възразява мама. — Не искам тази къща да бъде продадена на брюърски евреи. Сега са се насочили насам, нали знаете, след като черните и пуерториканците се изнасят към северната част на града.
— Хайде, Беси — казва Хари, — какво те е грижа? Както казах, имаш още живот пред себе си, но когато си отидеш, си отиваш. Остави това, нека другите да се грижат за някои неща. Нали така пише в Библията, пише го на всяка страница. Просто се остави, Господ знае най-добре.
По конвулсивните жестове на Дженис разбира, че е казал прекалено много:
— Мамо, ние може да се върнем тук…
— Когато старата гарга умре. Защо двамата с Хари не ми казахте, че присъствието ми толкова ви тежи? Опитвам се да си стоя в стаята възможно най-много. Ходя в кухнята само когато виждам, че никой друг няма да приготви яденето…
— Мамо, престани, ти беше чудесна. И двамата те обичаме.
— Грейс Стул щеше да ме приеме, толкова пъти ми е предлагала. Въпреки че нейната къща е два пъти по-малка от тази и с тия стълби отпред — тя подсмърча толкова силно, че прозвучава като зов за помощ.
Нелсън се провиква от всекидневната:
— Бабо, кога ще обядваме?
Дженис настоятелно казва:
— Виждаш ли, мамо? Забравяш Нелсън. Той ще бъде тук със семейството си.
Старата жена отново подсмърча, не толкова трагично, и отговаря със стиснати устни и зачервени очи:
— Може да бъде, а може и да не бъде. На младите не може да се разчита.
Хари й казва:
— Абсолютно си права. Не могат да се борят и не искат да се учат, знаят само да се излежават и да се друсат.
Нелсън влиза в кухнята с днешния брюърски „Стандарт“ в ръка. За първи път изглежда весел, спал е добре през нощта. Сгънал е вестника на страницата с някакъв тест за събитията през седемдесетте и пита всички:
— Колко от тези хора можете да разпознаете? Рене Ричардс, Стефан Уид, Меган Маршак, Марджъри Гортнър, Грета Райдаут, Спайдър Сабич, Д. Б. Купър. Аз разпознах шестима от седем, а Пру — само четирима.
— Рене Ричардс беше гадже на Пати Хърст… — започва Заека.
Нелсън вижда лицето на баба си и пита:
— Какво става тук?
Дженис казва:
— Ще ти обясня по-късно, миличък.
Хари му съобщава:
— Двамата с майка ти си намерихме къща, в която ще се преместим да живеем.
Нелсън гледа втренчено първо към единия и после към другия си родител и гушата му побелява, сякаш всеки момент ще се разкрещи. Вместо това той тихичко казва:
— Как само се измъквате. Вие сте двойка артисти, които искат да се измъкнат. Е, добре, майната ви. Мамо, татко, майната ви и на двамата!
И той се връща във всекидневната, където тътенът на барабани и тромпети се смесва с мърморенето на нечути думи, докато двамата с Пру се съвещават в тесния тунел на младия си брак. Момчето се чувстваше изплашено. Чувстваше се изоставено. Нещата излизаха извън контрола му. Заека познава това чувство. Въпреки всички недоразумения между тях понякога има моменти, когато сърцата им може да са на срещуположните краища на една къса метална пръчка, той знае точно как се чувства момчето. Но само защото хората се боят да не останат сами, не означава, че той ще стане голямата, дебела жертва на всички, както каза Мим.
Дженис и майка й се държат за ръце. Когато Дженис плаче, лицето й губи формата си, превръща се в грозното дете, което е била. Майка й казва, вайкайки се:
— О, знаех, че оглеждате къщи, но така и не вярвах, че наистина ще си купите къща, след като имате тази безплатно. Не може ли да направим някаква промяна тук, та да си промените решението, или поне да ме изчакате аз да свикна с мисълта? Въпросът е, че съм прекалено стара, прекалено стара, за да поема отговорност. Момчето не е лошо, по негов си начин, а момичето, ох, не знам. Иска да направи всичко, но не съм сигурна, че ще може. Да ви кажа честно, така се притеснявам за бебето, искам да си спомня как беше с тебе и Нелсън, но колкото и да се опитвам, не мога. Спомням си само, че млякото ти не дойде, така както всички смятаха, и докторът беше толкова груб с тебе, че Фред трябваше да му каже някои неща.