— Отменила си ги? Искаш да кажеш, че не можем да останем тук тази вечер заради нещо, което Нелсън е направил?
— Довърши си разказа, Джен — подканва я Уеб. Значи вече е Джен, а? Хари изведнъж изпитва ненавист към хора, които се правят, че знаят, и умишлено ни държат в неведение, докато всъщност няма какво да се знае. Всички ние сме изпълнени със съвършена чернота.
Дженис преглъща отново и подсмърча, успокоена от гласа на Уеб:
— Няма какво да довършвам. Не се върнал в неделя, нито в понеделник и нито един от приятелите му в Брюър не го е виждал. Мама не могла да изтърпи повече и се обадила тази сутрин, въпреки че Пру все й повтаряла да не ни притеснява, че това си е нейният съпруг и че тя поема отговорността.
— Бедното дете, както каза ти, тя си мисли, че може да сътвори чудеса — казва й Хари. — Не искам да си тръгвам преди тази нощ.
— Остани тогава — отговаря Дженис. — Аз заминавам.
Хари поглежда към Уеб, търсейки помощ, но вместо това получава някаква мъдра и безполезна гримаса, изразяваща „Това си е твой проблем“. Поглежда към Синди, но тя е свела поглед към пина коладата си, миглите й ясно се очертават.
— Все още не разбирам защо е всичкото това бързане — казва той. — Никой не е умрял.
— Още не — ядосва се жена му. — Това ли ти трябва?
Някакво въже в гърдите му се извива на възел.
— Шибаното копеле! — Той се изправя, удряйки глава в поръбения с ресни край на чадъра. — Кога каза, че е този самолет до Сан Хуан?
Дженис подсмърча, вече се чувства виновна:
— Чак в три.
— Добре — въздиша той. В известен смисъл изпитва облекчение.
— Ще отида да се преоблека и да донеса куфарите. Някой от вас, момчета, би ли ми поръчал поне един хамбургер? Синди, Телма, ще се видим.
Двете жени се оставят да бъдат целунати, Телма — благоприлично по устните, Синди — по твърдата като ябълка буза, затоплена от слънцето.
През цялото им двайсет и четири часово пътуване към къщи Дженис не спира да плаче. Пътуването с такси през старите захарни мелници, покрай стадата с кози, разпръснатите черни градове и въздухът, който сякаш им изпраща целувки, четирийсет минути полет в полюшващия се самолет с два двигателя до Пуерто Рико над меката зелена вода, под чиято блестяща повърхност се спотайват невидими рифове и ята акули; слизането в Сан Хуан, където всички са истински пуерториканци; дългата замайваща нощ със спане на пресекулки в някакъв хотел, който наподобяваше онзи мотел на шосе 422, където бе отседнала госпожа Любел толкова отдавна, а на сутринта две места в реактивния самолет до Атланта и после до Филаделфия. През цялото това време Дженис седи до него с мокри бузи и втренчен поглед, а миглите й са покрити с капчици роса. Всичката мъка, която бе преминала през него на сватбата на Нелсън, сега най-после бе достигнала до Дженис и той се чувства спокоен и празен, и студен като пустотата, която виси над тръпнещото тяло на самолета. Той я пита:
— Само Нелсън ли е проблемът?
Тя поклаща глава толкова силно, че бретонът й подскача.
— Всичко — избърборва толкова силно, че той се уплашва да не би главите, които едва вижда в седалките пред тях, да се обърнат назад.
— Размяната ли? — упорства той тихо. Тя кима не толкова буйно, свивайки долната си устна в нещо като муцуната на костенурка, както майка й прави понякога.
— Как беше Уеб?
— Мил. Той винаги е бил мил с мен. Уважаваше татко. — Това отново отприщва сълзите. Тя поема дълбоко дъх, за да се успокои. — Стана ми толкова жал за теб, че ти се падна Телма, след като толкова много искаше Синди. — С това вече няма спиране на сълзите й.
Той потупва ръцете й, сплетени в скута й около влажна хартиена кърпичка:
— Слушай, сигурен съм, че Нелсън е добре, където и да е.
— Той… — Тя сякаш се дави. Минавайки покрай тях, една стюардеса поглежда надолу. Положението става все по-смущаващо. — Той се мрази, Хари.
Той се опитва да обмисли дали това е вярно.
— Е, със сигурност ме прецака. Снощи беше моята вечер мечта.
Дженис подсмърча и избърсва всяка ноздра с кърпичката си.
— Уеб казва, че не е толкова прекрасна, колкото изглежда. Говори надълго и нашироко за първите си две съпруги.
Под тях през издраскания плексигласов овал лежи Югът — ниви с неправилна форма и кафяви гори, повече гори, отколкото е предполагал. Някога бе мечтал да замине на юг, да положи изтормозеното си сърце сред всичкия този памук и ето сега Югът е под него, като изпъстрен с кръпки склон на един голям хълм, по който бавно се изкачват ниви и гори, и градове, русла на реки, улици, които прорязват зеленината; Америка — опозорена и безплодна, оплакваща заложниците си. Летят твърде високо, за да може да види игрищата за голф. Там долу играят по цяла зима, замахвайки леко със стиковете. Двигателите, върху които се носи, вият. Заспива. Последното нещо, което вижда, е Дженис, втренчила се, напълно будна, сълзите й напират. Сънува Пру, чиито околоплодни води изтичат, докато се опитва да намести крайниците си. Твърде много вода, той изпада в паника. Усеща промяна в тежестта си и това го събужда. Спускат се. Сеща се за нощта, прекарана с Телма, и тя му се струва като сън. Само Дженис изглежда истинска с отчайващите гънки в ленения ръкав на костюма си и калната черта върху челюстта, с клюмнала глава, все едно вратът й е счупен. Заспала е, разтворила същото списание, което бе чела на отиване. Спускат се над Мериленд и Делауеър, където тичат конете, а семейство Дюпон са крале. Богати жени с малки щръкнали гърди, обути във високи черни ботуши, се завръщат от лов. Минавайки покрай иконома и после по дългите коридори край мраморни масички, те пляскат с камшиците си, жени, които никога няма да чука. Той се е издигнал, доколкото е могъл, възможността да има такива жени му се изплъзва, изплъзва се, както толкова много други възможности, докато се спускат надолу. По сухата земя под тях няма нападал сняг върху покриви и ниви, и коли, които пъплят като навити играчки по невидими релси. И все пак, ако си вътре, тези коли се носят с бясна скорост и дават усещането за свобода. Реката проблясва със стоманената си пелена, самолетът се накланя стряскащо, възможно е последното нещо, което ще чуе, да е свистенето на въздушните дюзи над него; Дженис е будна и се изправя. Прости ми. Форт Мифлин тромаво преминава точно под колелата им. Скоростта им е титанична. Моля те, Господи! Дженис говори нещо в ухото му, но трясъкът на колелата заглушава думите й. Кацат. Движат се по пистата. Той стиска влажната ръка на Дженис, която не бе осъзнал, че държи.