— Какво каза?
— Че те обичам.
— О, наистина ли? Е, и при мен е така. Пътуването беше забавно. Чувствам се удовлетворен.
По време на дългото придвижване към изхода тя смутено го пита:
— Телма по-добра ли беше от мен?
Той е твърде благодарен, че да си послужи с лъжа:
— В известен смисъл. А Уеб?
Тя кима и после кима пак, сякаш за да изтръска и последните сълзи от очите си. Той отговаря вместо нея:
— Копелето е било страхотно.
Тя обляга глава на рамото му:
— Защо мислиш, че плача?
Шокиран, той признава:
— Мислех, че заради Нелсън.
Дженис подсмърча толкова силно, че един мъж, който вече се е изправил и нагласява върху изгорялата си от слънцето плешива глава някаква кожена шапка руски тип, ги зяпва за миг. Тя се смилява:
— Да. Най-вече. — И двамата с Хари отново сплитат ръце съучастнически.
В дъното на безкрайния коридор мама Спрингър стои встрани от групичката посрещачи. Сред футуристичния вид на този терминал тя изглежда смалена и свита, облечена във второто си по хубост палто, не онова от визон, а едно от черен плат, поръбено със сребърна лисица, и с малка черешово червена шапка без периферия с прибрана назад мрежичка, която може и да минава в Брюър, но тук изглежда ужасно старомодна сред каубоите и слабите хлапета с неопределен пол, със своите късо подстригали коси, боядисани по пънкарски в пастелни кичури, и чернокожите мацки, чиито коси са накъдрени нагоре във фризури като триизмерни уши на Мики Маус. Когато я прегръща, Заека усеща колко дребна е станала старата дама, която бе ужасът на младините му. Някогашният й вид на изпълнена с гордостта и възмущението на Кьорнерови е изчезнал, оставяйки кожата й да се сбръчка, лишавайки я от кръв. Дълбоки тъмни кръгове подчертават очите й, а набръчканата й шия изглежда като някаква свирепа развалина от плът. Тя няма търпение да говори, като отстъпва крачка назад, за да осигури на гласа си нужното пространство за създаването на ефект:
— Бебето се роди снощи, момиченце, три килограма и отгоре. Не можах да мигна, след като я закарах в болницата, и после чаках лекарят да се обади — гласът й трепери обвинително.
От музикалната уредба на летището заедно с думите й се носи някаква мелодия, свирена от много синхронизирани цигулки с такъв тържествен ритъм, че Хари и Дженис се принуждават да потиснат усмивките си, без да смеят да пристъпят по-наблизо в тълпата и суматохата. Старата дама по детски се е съсредоточила върху посланието, което иска да предаде.