— Не знаем дали момичето е курва — извинява се той. — Всичко, което знаем, е, че се казва Мелани, а не Сю.
— Нали каза, че си на моя страна — казва госпожа Спрингър.
— Да, мамо, на твоя страна съм. Не виждам защо хлапето трябва да се прибира вкъщи с гръм и трясък, дадохме му достатъчно пари, за да се установи там, искам да се научи да се оправя сам. Няма да му позволя да се шляе наоколо цяло лято.
— О, твоите пари — напада го Дженис, — само за това мислиш. А какво си направил ти, освен да се мотаеш наоколо? Баща ти ти намери една работа, а моят ти даде друга, не смятам, че това е голямо постижение.
— Не мисля само за това — започва той неубедително, но тъща му го прекъсва.
— Хари не иска самостоятелна къща — заявява мама Спрингър на дъщеря си. Винаги, когато се развълнува или се страхува, че ще остане неразбрана, лицето й подпухва и става на петна. — Има доста лоши спомени от времето, когато двамата излязохте да живеете сами.
Дженис е непоколебима, контролира положението.
— Майко, не знаеш нищо за това. Не знаеш нищо за живота. Седиш в тази къща, гледаш идиотски игри по телевизията и говориш по телефона с онези от приятелите ти, които още не са пукнали, и се опитваш да съдиш мен и Хари. Не знаеш нищо за живота сега. Нямаш никаква представа.
— А да не би това, че играеш в клуба с богатите си приятелки и се прибираш пияна всяка вечер, да те прави по-умна? — отвръща й старата, като се държи с една ръка за топката на парапета, сякаш за да облекчи болката в глезените си. — Прибираш се вкъщи прекалено замаяна, за да приготвиш прилична вечеря на мъжа си, и искаш да доведеш в къщата ми някаква скитница, при положение че аз въртя цялото домакинство, въпреки че едва си стоя на краката. Аз съм тази, която ще стои тук с тях, ти ще си караш колата. Какво ще кажат съседите? Ами хората в църквата?
— Не ме интересува, дори да кажат нещо, макар че не ми се вярва — отвръща Дженис, — и е направо смешно да намесваш църквата. Последният свещеник в „Сейнт Джон“ избяга с госпожа Екенрот, а този е такъв педал, че ако имах малко момче, не бих му разрешила да ходи на неделните му служби.
— Нели и без това не ходеше редовно — спомня си Хари. — Казваше, че го заболява главата.
Иска да прекрати спора между двете, преди да се е превърнал в огорчение. Съзнава, че трябва да сложи край на всичко това, да си купи собствена къща, преди да му свърши бензинът. С камъни отвън, облицована с дървена ламперия отвътре и със закътана всекидневна — това е мечтата му.
— Мелани — казва тъща му. — Какво име е това? Звучи ми чернокожо.
— О, мамо, не изваждай всичките си предразсъдъци. Седиш и се хилиш на „Джеферсънови“, като че ли си член на семейството им, а Хари и Чарли пробутват всичките си стари брички на негрите. Щом им вземаме парите, трябва да приемаме и останалото, което ни предлагат.
„Има ли вероятност Мелани наистина да е чернокожа“, — развълнувано се пита Хари. Малки шоколадови бебенца. Скийтър щеше да бъде много доволен.
— Както и да е — продължава Дженис и изведнъж изглежда състарена, — никой не казва, че момичето е черно, знаем само, че тренира делтапланеризъм.
— Да не би да е другата? — пита Хари.
— Ако тя дойде, аз си тръгвам — заявява Беси Спрингър. — Грейс Стул има доста свободни стаи, сега, когато Ралф умря, и неведнъж ми е предлагала да живеем заедно.
— Майко, това, че си молила Грейс Стул да те приеме да живееш при нея, е унизително.
— Не съм я молила, идеята ни дойде естествено. Обаче очаквам да откупите моя дял, а цените в квартала доста скочиха, откакто забраниха камионите да минават оттук.
— Мамо. Хари мрази тази къща.
С надеждата да успокои атмосферата той изрече:
— Не точно я мразя, просто мисля, че горе няма място…
— Хари — отговаря му Дженис, — защо не отидеш да набереш малко марули от градината, както бяхме решили, за да вечеряме?
С удоволствие. Радва се да излезе от тази къща, от хватката на тези жени, от горещината, която излъчваха. От дивия начин, по който се нахвърляха една срещу друга и намесваха призраците на мъртвия татко, на заминалия Нелсън, те дори говорят за него, като че ли е призрак, а не стои пред тях. Не е естествено майка и дъщеря да делят една къща. Кръвта трябва да тече като водата, иначе се затлачва. Старата Спрингър, която си беше пълничка, с дебели като наденички китки и глезени, сега е подпухнала като онези филмови звезди, които си слагат памук в бузите, за да изглеждат стари. Лицето й не само е по-подпухнало, но и по-широко, като че ли някаква отвертка раздалечава костите на черепа й отвътре, а очите й стават все по-малки. Същото се случва и с Дженис, и независимо че се опитва да се поддържа, няма как да се пребори с наследствеността. Заека осъзнава, че сега понякога гласът на собствения му баща ехти в главата му, когато е уморен.