Вече познава пътя. Покрай огромния квакер, който сочи към естествената пещера, през тесния град с табелата на магазина за хранителни стоки „Пурина“, старата странноприемница и новата банка, спирката и агенцията за трактори. Царевичното стърнище в нивите сега бледо стърчи, всичкото злато е избеляло. Езерцето с патиците е замръзнало по краищата, но зимата е мека и в центъра му има широка ивица черна вода. Той намалява, когато минава покрай пощенските кутии на „Бланкенбилър“ и „Мут“, и завива по алеята, пред която на кутията пише БАЙЕР. Нервите му са така опънати, че нищо не убягва от погледа му — изпъкналите камъни на двете червеникави бразди, които представляват стария път, туфите изсъхнали плевели, всеки от които все още пази формата, която животът му е бил възприел през изчезналото лято, лющещият се скелет на училищния автобус с цвят на тиква, ръждясваща черупка, лятна къща, варосана преди години, и след това разнебитените фермерски сгради, силозите, плевнята, каменната къща, гледана от непознат ъгъл, за първи път отпред. Той вкарва селиката в пространството от отъпкана пръст, където веднъж бе видял паркирана королата. Когато изключва двигателя и слиза от колата, той вижда възвишението, откъдето бе шпионирал — далечна накъсана ивица от тъмна череша и евкалипти, които почти не се виждаха през ябълковите дървета на овощната градина, по-далече, отколкото му се бе струвало. Вероятността никой да не го е видял е голяма. Това е лудост. Бягай.
Но както и със смъртта, настъпва момент, който трябва да се премине, отрязък от време, по-прозрачно от стъкло. Този момент е пред него и той прави крачката, черпейки смелост от онази изпълнена с обич празнота, която Телма бе споделила с него. В кожуха си от овча кожа и глупава малка елфоподобна шапка и вълнен костюм с жилетка на тънки райета, купен едва този ноември от онзи шивач на Уеб на Пайн стрийт, той прекрачва пространството, където напластените с пръст пясъчни плочи някога са оформяли алея. Студено е, от онези дни, в които всеки момент ще завали сняг, ден, който сякаш е кух. Въпреки че е почти пладне, слънцето не се показва, на небето няма дори сребърно петно, което да издава мястото му сред дългия набразден корем от ниски сиви облаци. Отдясно се издигат изпочупените изсъхнали голи клони на висока горичка. В другата посока, отвъд хоризонта, моторната резачка сякаш се дави. Той сваля едната си ръкавица, за да почука по вратата, чиято отровнозелена боя се лющи на дълги извити люспи, но още преди да почука, кучето вътре в къщата долавя стъпките му по камъка и започва да лае. Хари се надява кучето да е само и собственикът му да е навън. На двора няма кола, нито пикап, но може да е паркирана в плевнята или в що-годе новия гараж от циментови блокчета с покрив от припокриващи се плоскости гофриран стъклопласт. Доколкото вижда, в къщата не свети лампа, но все пак наближава пладне, въпреки че денят е мрачен и все повече притъмнява. Той се взира във вратата и бегло различава отражението си с бледата си шапка в друга врата, подобна на тази, с две правоъгълни остъклени прозорчета, на разстояние колкото един каменен зид. Зад старите прозорчета коридор със стари раирани черги потъва в неосветените дълбини. Докато очите му се напрягат, за да видят по-навътре, студът щипе ръката му. Тъкмо се кани да се обърне и да се върне в топлата кола, когато в къщата се вижда някаква фигура и се втурва към него, настръхнала от ярост. Черното коли се мята отново и отново върху вътрешната врата, побесняло, опитвайки се да захапе стъклото с грозните си ситни предни зъби, които имат кучетата — нечовешки, и с разцепената черна устна и виолетовите венци — нечисти. Хари е парализиран, стои като омагьосан и не вижда едрата фигура, която се появява зад Фрици, докато някаква ръка подрънква с резето на вътрешната врата. Другата ръка на дебелата жена държи кучето за нашийника; Хари й помага, като сам отваря зелената врата, Фрици разпознава миризмата му и спира да лае. Хари разпознава, погребани под бръчките и тлъстината, онези горещи живи очи — очите на Рут. И така, сред бъркотията от махане на опашка и скимтене заради онази отчаяна кучешка потребност да приветства приятел, двамата бивши любовници се изправят един срещу друг. Преди двайсет години той беше живял с тази жена от март до юни. Бе я видял за миг в „Крол“ осем години по-късно и тя му бе спестила няколко горчиви думи, а сега още дванайсет години са се изсипали и върху двамата, нанасяйки щетите си. Косата й, която някога беше с мръсно огнено рижав цвят, сега е угаснала до стоманеносиво и е опъната назад в кок, какъвто носят менонитите29. Облечена е с широк дънков гащеризон и червена мъжка риза на дървар под черен пуловер с дупки на лактите и кучешки косми и дървени стърготини, вплетени в мазните нишки. И все пак това е Рут. Горната й устна е все още леко издадена, сякаш всеки момент ще й излезе херпес. Очите го гледат с враждебност, която го дразни.
29
Менонити — членове на Анабаптистка църква, известни със своя скромен начин на живот и пацифизъм. — Б.пр.