— Какво искаш? — пита го. Гласът й е загрубял, сякаш е настинала.
— Аз съм Хари Енгстръм.
— Виждам. Какво търсиш тук?
— Чудех се дали можем да си поговорим. Трябва да те попитам нещо.
— Не, не можем да си поговорим. Върви си.
Тя е пуснала нашийника на кучето и Фрици души глезените и чатала му и се гърчи в стремежа си да подскочи нагоре, да предаде почти нетърпимата радост, заключена в тесния й череп, зад изпъкналите й очи. Болното й око все още изглежда възпалено.
— Добре, Фрици — казва Хари, — долу, долу.
Рут е принудена да се разсмее, с онзи кратък звънлив смях, като монети, хвърлени на тезгяха.
— Заеко, сладък си. Откъде научи името й?
— Чух те веднъж да я викаш. Идвал съм тук два-три пъти зад онези дървета, но не можах да събера смелост да дойда по-близо. Глупаво, а?
Тя отново се разсмива, не толкова звънливо, сякаш действително е развеселена. Въпреки че гласът й е загрубял, а тежкото тяло се е удвоило и по бузите й над ъгълчетата на устните й има мъх и няколко отделни тъмни косъма, това наистина е Рут, един облак, през който бе минал животът му, отново бе придобил плътност. Все още е висока в сравнение с Дженис, в сравнение с всички жени в живота му, с изключение на Мим и майка му. Винаги е била едра; беше се пошегувала през първата вечер, когато я бе вдигнал на ръце, че това ще го изкара от строя, пълнота, която го отблъскваше, но същевременно в нея имаше нещо, което го привличаше, някакво излъчване, готовността й да се забавляват в тясното пространство, с което разполагаха, и въпреки че имаха твърде малко време.
— Значи си се страхувал от нас — казва тя. Навежда се леко, за да се обърне към кучето. — Фрици, да го пуснем ли вътре за минутка?
Това, че кучето го харесва, изразено чрез блед проблясък в кучешката памет, каращ опашката му да се върти, накланя везните. Коридорът вътре определено мирише на миналото, както повечето подобни стари фермерски къщи. Ябълки в килера, канела в готвеното, смесица от стара мазилка или лепило за тапети, не знае точно какво. В един от ъглите в коридора върху разтворени вестници стоят кални ботуши и той забелязва, че Рут е по чорапи, дебели сиви, мъжки, работни чорапи. Въпреки това изглежда секси, стъпките й са безшумни, макар че е огромна. Тя го повежда надясно, към малък салон с овална черга на пода и сгъваем дървен градински стол сред останалите мебели. Единствената модерна мебел е телевизорът, надменното му око в момента е мъртво. Няколко цепеници тлеят в камината от пясъчник. Хари проверява обувките си, преди да стъпи върху парцалената черга. Сваля претенциозната си малка кожена шапка.
Рут сякаш вече съжалява за постъпката си и сяда на самия ръб на стола, люлеещ се стол с основа от преплетени пръчки, и така силно го накланя напред, че коленете й почти докосват пода, а ръката й лесно може да се пресегне надолу, за да почеше Фрици и да я успокои. Хари решава, че трябва да седне срещу нея, върху диванчето от напукана черна кожа между две, потискащи червеникавокафяви студийни снимки, които сигурно са поне на един век, в еднакви резбовани рамки, на някакъв брадат тип и неговата закопчана догоре съпруга, и двамата отдавна превърнали се на прах в ковчезите си. Но преди да седне, вижда в другия край на стаята, на светлината на прозореца, върху чийто перваз все още са наредени саксии с африкански теменужки и онези растения с широки листа, които хората подаряват за Деня на майката, някакви по-съвременни снимки — моментални цветни снимки, заемащи единия рафт на библиотеката, който съдържа редици книги с меки корици с романтика и мистерия, каквито Рут четеше навремето и очевидно все още харесва. Някога, през онези месеци, това го обиждаше, обиждаше го начинът, по който се оттегляше с някой от онези долнопробни трилъри, в които действието се развива в Англия или в Лос Анджелис, въпреки че той бе в стаята от плът и кръв, жив любовник. Той прекосява стаята и я вижда, по-млада, но вече твърде едра, застанала пред един от ъглите на тази къща, хваната подръка от един по-възрастен мъж, по-висок и по-едър от нея; това явно е бил Байер. Едър, глуповат фермер в неудобни неделни дрехи, присвил очи срещу слънчевата светлина с изражение като това от големите стари портрети, устата му — замислена в опит да удовлетвори фотоапарата. Рут изглежда развеселена, косата й е повдигната в някаква обемна прическа и все още е рижава — развеселена от факта, че за този закрилящ мъж тя е украшение. За един миг, кратък и ярък като изщракването на обектив, Заека изпитва ревност към живота, воден от другите, от тази обикновена, едра провинциална двойка, която позира до изронен ъгъл от кафяв хоросан върху раззеленилата се трева, по която Хари съди, че снимката е правена през март или април. Старите номера на Природата. Има и други снимки, цветни снимки на вчесани и усмихнати младежи, в онези картонени рамки, в които слагат гимназиалните снимки. Преди да успее да ги разгледа, Рут рязко изрича: