— Не говори толкова грубо. Не ми доказваш нищо друго, освен колко глупава съм била, че изобщо те приютих. Ти си господин Лоши Новини, честен кръст. Ти не си нищо друго, освен „аз“, „аз“, „аз“ и „дай“, „дай“, „дай“. Когато имах какво да ти дам, ти го дадох, макар да знаех, че нищо няма да получа в замяна. Сега, слава богу, нямам какво да дам. — Тя вяло посочва стаята с вехти мебели. През годините гласът й е придобил онази провинциална провлаченост, онова твърдоглаво спокойствие, с което провинцията не иска да даде онова, което градът желае.
— Кажи ми истината — моли се той.
— Току-що го направих.
— За момичето.
— Тя е по-малка от голямото момче. Скот, Анабел и после Морис през шейсет и шеста. Той беше закъсняло хрумване.
6 юни 1966.
Четири шестици.
— Не ме мотай, Рут, трябва да се върна в Брюър. Не ме лъжи. Очите ти се насълзяват, когато лъжеш.
— Очите ми се насълзяват, защото не мога да понасям да те гледам. Типично брюърско конте. Търговец. Като онези, които някога мразеше, помниш ли? И при това дебел. Поне когато те познавах, имаше тяло.
Той се разсмива, наслаждавайки се на наглостта й; нощта, прекарана с Телма, е направила тялото му по-устойчиво на обиди.
— Ти ли — казва той — ме наричаш дебел?
— Именно. А как ти стана толкова червено лицето?
— Това ми е слънчевият загар. Току-що се върнах от островите.
— О, Исусе, островите! Реших, че ще получиш удар.
— А твоят старец кога ритна камбаната? Какво му направи, чука го до смърт ли?
Тя го гледа втренчено известно време:
— По-добре да си вървиш.
— Скоро — обещава той.
— Франк почина през август седемдесет и шеста от рак. На дебелото черво. Дори не беше стигнал пенсионна възраст. Когато се запознах с него, беше по-млад, отколкото ние сме сега.
— Добре, съжалявам. Слушай, престани да ме изкарваш такъв гадняр. Разкажи ми за нашето момиче.
— Тя не е нашето момиче, Хари. Наистина направих аборт. Родителите ми го уредиха при някакъв лекар в Потсвил. Направо в кабинета му, а година по-късно едно момиче умря от последвалите усложнения и го вкараха в затвора. Сега момичетата си влизат в болница ей така.
— И очакват данъкоплатците да плащат — казва Хари.
— След това си намерих работа като дневна готвачка в един ресторант близо до Стойгис Куери, на изток оттук, а по това време съдържателка там беше братовчедката на Франк и едното доведе до другото. Скот се роди в края на 1960, миналия месец тъкмо направи деветнайсет, от онези коледни бебета е, дето винаги остават измамени с подаръците.
— След това момичето кога? Анабел?
— На следващата година. Той бързаше да създаде семейство. Майка му не му давала да се ожени, докато била жива, или както и да е, той обвиняваше нея.
— Лъжеш. Виждал съм момичето. По-голямо е, отколкото казваш. На осемнайсет е.
— Искаш ли да видиш свидетелството й за раждане?
Това сигурно е блъф, но той отговаря „не“. Гласът й омеква:
— Защо толкова си се въодушевил от момичето? Защо не си науми, че момчето е твое?
— Имам си момче. Той е достатъчно… — думите просто се изплъзват от устата му — лоша новина. — След това я пита рязко: — И къде все пак са те? Твоите момчета?
— Какво те засяга?
— Нищо особено. Просто се чудех защо ги няма тук да ти помагат с къщата.
— Морис е на училище, прибира се с автобуса в три. Скот ходи на работа в Мериленд, работи в един разсадник. Казах и на двамата с Ани — измъквайте се. Мястото беше подходящо за мен да дойда и да се скрия, но за млади хора тук няма нищо. Когато на нея и Джейми Нунемахер им хрумна този план да отидат да живеят заедно в Брюър, не можех да се противопоставя, въпреки че неговите хора бяха категорично против. Проведохме дълъг разговор и аз им казах, че в днешно време младите живеят заедно и че всъщност това е доста хитро. Те и без това знаят, че съм дърта курва, не ми пука какво си мислят. Съседите винаги са ни оставяли на мира и ние тях също. Франк и старият Бланкенбилър не си бяха говорили в продължение на петнайсет години, откакто започна да излиза с мен. — Тя усеща, че се е отклонила, и добавя: — Анабел няма да остане с това момче завинаги. Той е симпатичен, но…